18.01.2010 г.

Мургавата звезда на Стара София


Когато преди време попаднахме на една снимка, носеща гръмкото заглавие "Циганското кабаре в София", решихме, че някой прекалено щедро бе дал такова претенциозно име на една от многото невзрачни кръчми в тогавашна София. По силата на една случайност в спомените на Райна Костенцева се натъкнахме на информация, която ни помогна не само да разберем подробности за това кабаре, но и да идентифицираме певицата, увековечена от фотографа. Оказва се, че това по всяка вероятност е една от легендите на София от 30-те години - хубавата циганка Кева.




Ето какво пише Райна Костенцева:

Заслужава да се кажат няколко думи за една екстравагантна "новост" в Циганската махала към 30-те години, а именно за циганската кръчма на Исмаил, която беше наречена „кабаре". Кабаретата след Първата световна война и по-късно бяха на мода. Хитрият Исмаил, според някои бивш хайдутин и конекрадец, откри „кабаре" на улица „Татарли". Това всъщност беше една обикновена кръчма, в чието вътрешно устройство нямаше нищо необикновено. На една тясна естрада свиреше малък оркестър, който акомпанираше на певицата - млада хубава циганка в дълга до петите рокля от някаква лъскава материя - любимка на диригента. Оттук се понесоха няколко цигански шлагерни песни, които заразиха с екзотиката и съдържанието си цяла София. Най-широка популярност от тях достигна песента „Крепи се, буцо!". Буца беше жената („гаджето"), към която се обръщаше с тривиална мелодия нейният любовник.

В първите дни след откриването на кабарето то имаше една главна атракция: един затлъстял впиянчен овен, който лениво се търкаляше под масите. Посетителите го пояха с ракия и той постоянно се намираше в сънно състояние.

Често пъти след като гуляйджии цигани пропиваха и последния си грош в кабарето, Исмаил ги изтласкваше навън. Там те падаха в калта или прахоляците и така оставаха цели часове, докато най-после идваше стопанката да си прибере „стоката"...

Малко по-късно в циганското кабаре се появи твърде оригинална циганска певица, дошла от Видинския край. Наричаха я Кева. Едва двадесетгодишна, стройна и подвижна, с красиво мургаво лице и черни като въглени очи, със спусната до кръста черна буйна коса, тя привличаше всяка вечер много посетители, повечето от които дълго оставаха правостоящи в очакване на... свободна маса.

Кева беше привлекателна жена и като артистка, и като прекрасен човек. Не й липсваха „светски" маниери, пееше изразително, много хубаво. Репертоарът й се състоеше предимно от сръбски и румънски песни, които тя беше научила в Сърбия и Румъния. Обличаше се изискано и се държеше мило с всички посетители. Нейни чести гости бяха журналисти, писатели и артисти. Винаги пред кабарето имаше свободни файтони, предназначени за високопоставени посетители, които не бяха рядкост.

Кева се гордееше с тази отбрана публика. Държеше се приветливо със своите почитатели и често сядаше на тяхната маса. Пееше всичко, което те пожелаеха, темпераментно, увлекателно и с вродено чувство за мярка. Беше се влюбила лудо в един журналист и го търсеше често из редакциите.

За жителите на Циганската махала пребиваването на Кева в София беше епоха. Оттогава изминаха близо 40 години. Няма помен ни от кабарето, ни от хубавата Кева. Старите цигани живеят с незабравими спомени за нея.



Допълнителна информация за Кева намерихме и на страницата на Ромския информационен център, където е отбелязано следното:

Че тази Кева е била звезда в края на 30-те години, свидетелства в спомените си диригента Христо Тонев. По това време той е студент в Консерваторията и за да се издържа, свири в оркестъра на ресторант “Божица” в Коньовица за 70 лева на вечер. Клиент комарджия му плащал парса на няколко пъти по 50 лева, за да му свири на ухо популярната тогава песен: “Ела бе, чичо, в кабарето, да видиш Кева с дайрето”.

Част от песните на Кева могат да се чуят днес. Циганската певица записва плочи за фирма Балкан, определяни в каталога като “популярни” и “народни песни” (Балкан, № 328, 330, 331, 345-348). Сред тях има сръбски – “Имам едно желю” и “Коцкарино братче”; с градско балканско звучене – “Лола”, “Данче”. В някои от песните музиката се базира на български танцови ритми – “София, бабам, София” е ръченица в 7/8. Поизтупана от праха на годините, тази песен записа оркестър “Средец” на Данчо Писеца от Абисинията, и я превърна в хит през 1995. Хората се поздравяваха с нея по радиата и си тананикаха: “София, мамо, София! Тамо се яде и пие, тамо се живот живее!” Дали някой си спомняше, че е записана на плоча от циганската звезда Кева преди 50-60 години?

Сред записите й има и цигански песни, пети на цигански език – “Телал авел”, но циганското се откроява и в песните на български.

Може да се направи паралел между тези песни, станали популярни шлагери за времето си, с днешните етнопоп хитове. Или между популярността на певицата, станала една от артистичните легенди на българската столица, и звездите на етнопоп песента от нашето време.