28.01.2010 г.

Познавате ли Стара София?


Отново е време за загадка. На пръв поглед е трудна, на втори - не съвсем. :)




26.01.2010 г.

Подарък от Столична библиотека



На стойностните неща често се попада по случайност. Така се получи и при нас с изданието на Столичната библиотека "София 15-20 век". В себе си то събира пътеписи, спомени и разкази за миналото на града, приложение със снимки и богата библиография. Въпреки изостреното ни внимание към тематиката, оказа се, че сме пропуснали появата на книгата, чието представяне е било преди почти два месеца. Едва ли щяхме и да научим за нея, ако не бяхме се натъкнали на новината от началото на декември. Какво пък, макар и със закъснение решихме да издирим книгата. За съжаление, поне в интернет, инициативата на бибилиотеката е получила твърде скромно отразяване. Не намерихме и възможност за закупуване на книгата. Затова решихме да посетим самата Столична библиотека и да проверим как можем да се сдобием със "София 15-20 век". На място поразпитахме, докато накрая ни насочиха към Ана Анастасова, началник на отдел „Краезнание”, която е и един от съставителите на изданието. На нашето запитване дали е възможно да си купим книгата тя с любезна усмивка отговори, че книгата се подарява. Така щастливо се сдобихме с търсеното от нас четиво. Г-жа Анастасова сподели подробности за изданието - тиражът е 1000 броя и се финансира от програма "Култура" на Столична община, като повече можете да прочетете тук, тук и тук. Готви се и нова книга, посветена на традиционните празници в Софийско. В краткия разговор стана ясно, че нашата страница Стара София е добре позната и в библиотеката. Накрая се разделихме с благодарности и обещание да популяризираме изданието в блога.


За почитатели на старата София с добри намерения книгата е подарък - и в пряк, и в преносен смисъл. Ако сте един от тях, потърсете я в Столичната библиотека.


25.01.2010 г.

Радиото



Днес Българското национално радио отбелязва 75 години от създаването си. По повод този забележителен юбилей сме подготвили една статия, публикувана през 1942 г. в списание Сердика. Авторът Матвей Вълев подробно се спира на първите години на радиото, разказва за новата му (тогава) сграда, дава любопитни подробности за програмата и радиослушателите и с нескрит възторг говори за това техническо чудо на своето време.



Вие имате дом с всичко с онова, което техниката и находчивостта е създала, за да бъде животът ви удобен и лек.

И все пак, настъпва миг, в който целият ваш удобен живот започва да ви се струва сив, неодухотворен. Защото вие сте като всички хора, свиквате бързо с новото, търсите още по-ново.

И ето, един ден в дома ви пристига ново същество — мъртво и живо.

Чудноват е тоя гост на човека от двадесетия век.

Той незабелязано се намесва във всекидневието на хората и увлича със своя многостранен живот и глас.

Изчаква най-удобните часове от вашия ден, за да го слушате с отворено сърдце и спокоен разум, дава ви приятелски съвети по ред полезни неща, занимава ви с песни и музика, напомня ви, че не трябва да забравяте грижите по здравето, съобщава ви последните новини, дава ви пояснения по неясните въпроси из разните области на живота, повтаря ви задълженията към времето и неговите идеи, уведомява ви за събитията из вашата професия. Започнал своя ден рано сутринта, той до късна вечер не се отделя от вас и неизброими са грижите, които тоя гост полага за хората. Затова го гледате възхитен и шепнете: — Без теб моят дом беше празден. Кажи ми, как да ти се отплатя?

А гостът отговаря: — Как да ми се отплатиш? Плати си абонаментната такса — и повече нищо не искам от теб. Бъди редовен към мен а аз ти обещавам и занапред да ти служа все тъй верно, особено верно пък, когато не ме търсиш по чужди етери, а на средна вълна 352.9 метра, на вълната на Радио София.

Радиоапаратът ви не е, наистина, от плът и кръв.

Но както ние хората сме последният продукт на един безкрайно дълъг природен процес, така и той е рожба на дълъг и сложен процес в техническия напредък на човечеството. Неговото значение в живота на всички народи и на нашия народ е тъй големо. Ролята му в живота на българската столица е тъй значителна.

Сердика бе свързана преди много векове със земите на нашите прадеди и с големия свят на Римската империя чрез пътища, по тях яздеха обковани в броня конници-вестители, които се водеха по крайпътните могили. Средечани се сношаваха със света по римските пътища. Бивали са наверно и времена за нашата столица, когато — по гръцки образец — бързи съобщения са се предавали с огньове и отражения на слънчевите лъчи. Изникват после железници, пощи, телеграфи, вестници, циклостили. Идват дни, когато страната ни се залива и затъва в изписаната хартия на бюрократизма и се управлява с безчислени входящи и изходящи номера — но и тия дни вече отминават. Виждате ли, колко многолики са пътеките, по които е стигала и стига до хората вестта, както за най-големите световни събития, тъй и за появили се нейде в страната ни облаци от еднодневки? Виждате ли, с колко гордост може да се каже днес, че най-мощната връзка между Столицата — ум, нерв и сърдце на страната — с българския народ е радиото?

Ако утре някой го премахне, животът наново ще опустее и заглъхне.

Радиото, тоя пратеник от далечни страни, влезе в живота ни преди близо две десетилетия. Неуверени в новото чудо, първите щастливци си набавяха малки и прости, но безобразно скъпи детекторни радиоприемници, висяха по цели дни със слушалки на ушите над тях и не можеха да ги проумеят. Първите приемници у нас дойдоха като стока, предназначена само за най-заможните. Бяха дни и години, в които всеки собственик на приемник посрещаше непрестанно гости, дошли да „слушат радио". Но броят на приемниците растеше — и заедно с умножаването им растеше и желанието да се създаде българско радиоразпръскване. Вместо държавата или някой мощен институт да подеме голямата инициатива, събират се преди десетина години група любители и създават в София — с повече идеализъм и по-малко материални възможности — първия български радиопредавател „Родно Радио".

Радиопредаванията му се следят отначало като куриози. Програмата — с изключение на някои външни предавания от събития и тържества — се съставя случайно. Тя трае няколко часа дневно и се състои от сказки, получени от учреждения и организации, от изпълнения, провеждани безплатно, за слава и амбиция, от артистите. Отвреме-навреме някой певец или оркестър съживява предаванията. Останалата музикална част е съставена почти изключително от грамофонни плочи, които се заемат от частни фирми. Подборът им се прави от търговска гледна точка — свиренето на плочите е най-често придружено с рекламиране на фирмите, които са ги доставили.

На улица Московска 19, на ъгъла й с улица Бенковски, отдавна стои сграда, свидетелка на пъстри човешки съдбини. Там беше нявга банка — на партера гишета и операционна зала, на първия етаж кабинети и канцеларии, на втория етаж частен дом на собственика на банката. Не ми е известно по какви съвпадения, П. Т. Т. става собственик на тая къща и поместя в партера и първия етаж свои пощенски служби, а горе — дето нявга са ставали още незабравени по блясъка си приеми — там пуска ентусиазистите от Родно Радио с техните оскъдни технически съоръжения и многочислени сподвижници и клубни членове.

Тук се ражда и живее по-късно Радио София.

В първите месеци служителите на Радио София са само неколцина души: един шеф, един инженер, няколко уредника и техници, писар, говорител, разсилен. Персоналът е отчасти наследен от Родно Радио.

Да се създаде програма, която да откъсне българските радиослушатели от чуждите станции — това е голема и благородна задача. Тая програма се създава, нейните общи рамки остават запазени и до днес, като постепенно се променя и подобрява съдържанието им.

Статистическите данни имат също своя душа, те — колкото и наглед да са безжизнени — умеят да говорят на човека и, когато говорят хубави думи, да сгряват човешкото сърдце.

Нека чуем, впрочем, какво те ще ни кажат.

В последния ден на 1930 година общо 1.341 българи плащат в пощата таксата за правото да слушат радио, а може би двойно повече българи слушат радио, но и не помислят за задължението си да плащат абонаментна такса, защото въобще нямат подобно чувство на дълг. В последния ден на изтеклата 1941 година абонатите са вече 109.367 души, а черните радиослушатели наверно няколко стотици или няколко хиляди, които живеят във вечен страх, че някой ще ги издаде. В края на 1934 година — последната година на Родно Радио — числото на слушателите е 7.899, в следната година — първата на Радио София — то скача изведнаж на 13.213.

През 1937 година в България на 1.000 жители се падат 5.40 радиоприемника, в края на 1940 година — 13.40 приемника. Наистина, в края на същата 1940 година Швеция стои начело с 231.80 радиоапарата за всеки свои 1.000 жители, след нея се редят Дания, Англия, Германия. Но те са богати страни — ние надали нявга ще можем да ги застигнем. И все пак, у тях числото на радиоабонатите расте твърде, твърде по-бавно, отколкото в България.

При преглеждане данните за България нека не забравяме едно твърде важно обстоятелство. Нашето село, както и малкият ни провинциален град слушат радио масово в читалищата и в обществените заведения. Броят на радиослушателите е много по-висок от броя на радиоабонатите.

Други числа, които представляват интерес, ни сочат, коя професия дава най-много и коя най-малко радиоабонати. През 1941 година приемниците в България са разпределени между: чиновници 38.606, търговци 22.646, свободни професии 19.372, занаятчии 14.091, обществени заведения, читалища и други 8.749 и земеделци 5.903.

Къде стои София във всички тия статистики?

Градовете от Софийската област имат в края на 1941 година 40.844 радиоабонати, градовете в Пловдивска област — 9.262, на Плевенска — 8.425, на Шуменска — 8.340. Бургаска — 6.056, Старозагорска — 6.022, Врачанска — 4.227 и Русенска — 3.846 радиоабонати. А самите областни градове в края на 1941 година имат: София — 34.458, Пловдив — 6.009, Русе — 2.464, Бургас — 2.414, Плевен — 2.262, Стара-Загора — 1.729, Шумен — 1.229, Враца — 670 радиоабонати.

Вгледайте се в тия цифри, за да видите, че близо 40% от всички градски радиоабонати живеят в София и още, че близо 32 % от всички български радиоабонати са софиянци. Естествено, София е столица на България и всичко това си е редно. Но по радиофицирането си и селата на Софийска област стоят начело. Селски радиоабонати по области в края на 1941 година имаме: Софийска област — 6.280, Плевенска — 4.508, Пловдивска — 3.849, Врачанска — 2.530, Шуменска — 1.870, Старозагорска — 1.790, Бургаска — 1.145 и Русенска — само 364.

София дава подслон на радиоразпръскването, тя му дава и най-много слушатели, тя плаща най-голямата част от средствата за издръжка, нейните граждани са ония, които почти изцяло изнасят на плещите си и неговата програма, като редовни негови сътрудници.

Срещаме във вестника кратко съобщение: „Днес, 20 часа, известната певица госпожа Н. ще пее пред микрофона на Радио София художествени песни".

Привечер. Певицата госпожа Н. слиза от трамвая на моста на „Граф Игнатиев", продължава пешком и след няколко стотин крачки влиза в двора на новото студио. Тя оглежда белите му стени, спокойните възвисени колони, светлите прозорци. Погледът й се разлива по околната зеленина. Певицата вдъхва чудната борова свежест. Минава по широките стълбища, завива из дълги хладни коридори, настлани с подпълнен линолеум, който заглушава шума на стъпките й. Вратите пред нея се отварят безшумно. Тя се обажда на дежурния уредник, приготвя си нотите в малката зала за солови изпълнения. Пианистът пристига и заема местото си. Техникът дава светлиненъ знак „Тишина". Ето, сега почва... Нов светлинен знак: „Почни". Пианото акомпанира. Певицата пее. Половин милион слушатели се радват на прекрасния й глас.

Колко леко и колко лесно е да си пред микрофона!

И децата днес знаят да обслужват радиоприемниците. Колко леко и колко лесно е да слушаш днес радио!


Преди да заговори вашият приемател, стотици щепсели ще разменят местата си, електро-ръчки и ключове ще се завъртят.

А за предаването на нейната песен е мобилизирана сложна верига от технически изобретения, резултат на вековна техническа култура и на безконечни проучвания. Гласът на певицата госпожа Н., придружен от акомпанимента на пианото, влиза в малката уста на микрофона, която прилича на половина замрежено яйце. В дъното на това яйце чака извънредно чувствителната пластинка на мембраната. Тоновете, които са всъщност различни трептения на въздуха, раздвижват тая пластинка и тя в движенията си ту се доближава, ту се отдръпва от връхчето на една игличка, която е пълна с електрически ток. Чрез колебанията, които се явяватъ в тока на тази игла, звукът се превръща от въздушни в електрични трептения. Но те са тъй слаби... Сложна система от усилвателни уредби, първата от които е в сивата металическа бутилка на микрофона, поема тия слабички токове, усилва ги, пречиства ги, смесва ги, регулира ги, дава им последна сила и ги отпраща към националния предавател до Вакарел. Там ги поемат други уредби — един лабиринт от кабели, тръби, апаратури, машини, лампи и токове. И те наново ги усилват и все наново усилват — и ги препращат все по-нататък, към върха на радиомачтата, най-високата мачта в България, която със своите 210 метра често спира очите на пътниците от влака по южната линия. Но тук става и друг технически процес. Тия електрични трептения, които вече са достатъчно усилени, за да литнат по света, нямат едно просто качество — те не могат да се движат без релси, без електопровод. Затова пък тук — знае ли граници човешкият гений! — се излъчват мощни магнитни вълни. Аз не съм ги виждал, те не са като вълните на морето, а са невидими. Но след онова, което инженерите ми разказаха за тях, си ги представям като плоскости, върху които — както писмени знаци върху восъчна плоча — се нанасят електричните трептения, създадени от прекрасния глас на известната певица госпожа Н. На тия вълни — тяхната дължина е 352.9 метра, защото толкова са дълги радиовълните на Радио София — като на мощни неземни криле се пониса песента по близкия и далечен свят.

Колко ли време изтече, откак тя си отвори устата пред микрофона в София, откак песента пробяга през радиомачтата на нацио¬налния предавател във Вакарел, за да стигне тук, в далечното незнайно село, на триста километра от микрофона? Час? Четвърт час? Минута?

О, нищо подобно. Ни повече, ни по-малко от една хилядна частица от секундата. Защото песента се носи с бързината на светлината, а тя е триста хиляди километра в секундата. За една секунда тя обикаля много, много пъти земното кълбо. При това, последните частици от тая хилядна част на секундата бяха употребени за един твърде сложен процес. Магнитните вълни, натоварени с токовите трептения, пристигнаха до антената на нашия селски стопанин. Тя ги пое, отпрати ги към радиоапарата. В него нарочна уредба отдали магнитните вълни на една страна и трептенията на друга, усили трептенията, отпрати ги по една жица към иглата зад мембраната, иглата затрепте и предаде трептенията си на пластинката, тя възприе и възпроизведе електрическите трептения в звук — възпроизведе песента, също тъй сладка и нежна, каквато тя в сащия миг се пее пред микрофона на Радио София.

В предавателната зала, в която пее певицата госпожа Н., има уредба за просвирване на грамофонни плочи. Там, с малко електрическо моторче, се върти един диск, иглата пълзи безшумно по него — и светът слуша и никой не разбира, дали се просвирва плоча или истинска музика, песен или говор, ако, естествено, говорителката не е имала добрината да издаде тази тайна в началото.

Налага се понякога — и то твърде често — предаването от грамофонни плочи да се смеси с живото предаване пред микрофона. Техникът в контролната кабина завърта един бутон, друг бутон — и музиката на грамофонната плоча се слива с песента на изпълнителя. Мъчно изброими са възможностите, които има техникът.

Ето, някъде в България стават военни маневри. Говорителят обявява от Радио София започването на предаването и включва маневрите. Там се носи бойна музика, тропот, стрелба, а тамошният говорител предава репортаж. Но бойната музика, тропотът, стрелбата сега са отминали, предаването остава без звукова основа — и към репортажа оттам се прибавя маршова музика, тропот, стрелба от студиото в София, което разполага с всякакви плочи. Изведнаж един генерал започва да говори — той държи бодра реч, тя трябва да бъде записана, за да се запази за довечера, при краткия репортаж за това дневно предаване. Кое ще се запише? Само речта? Или също и репортажа? Или и шумът наоколо? Което пожелае ръководителят на записването, то ще се запише: може цялото предаване, може само част от него, може само речта.


Един известен глас на една неизвестна ви развежда по бойните полета на голямата война.

Предаването е записано — и след две минути всички можем да го чуем наново. Двете минути са необходими, за да се замени резеца, който изряза плочите, с игла, която да възпроизведе записаното в грамофонната плоча.

Това е случаен пример. А нямат край възможностите да се използуват в най-различни комбинации микрофоните, грамофонните плочи, външните предавания — нека тук спомена: когато са извън студиото, те се свръват със студиото по нарочен кабел или по запазена телефонна линия — и записването на грамофонни плочи.

Преди година-две програмната служба изпрати малки команди от уредници, инженери и техници, които записаха разговори с бележити българи. Плочите от тези разговори се пазят в нарочния дискотечен архив. Завинаги гласът на мнозина писатели, общественици, военачалници е запазен такъвъ, какъвто е сега.

За всички тия чудеса, обаче, старата сграда, в която почна да работи нявга Родно радио и която по-късно даде подслон на Радио София, беше точно толкова удобна, колкото е удобна една малка платноходка, за да прекара през море багажа на един самолетоносач.

Мечтата за нов, голям, изграден нарочно за радиото дом, се роди още в пър¬вите дни на Радио София. Плановете за него почнаха да се работят заедно с плановете на националния предавател във Вакарел. Договорът за съоръженията на предавателя във Вакарел и Радио София се сключиха едновременно. Те са две стъпала на един и същ институт: българското радиоразпръскване.

Строежът бе започнат през 1938, а завършен през 1941 година.

Германската фирма, която построи националния предавател във Вакарел и достави апаратурите за Радио София, се зае с монтирането на радиоуредбите и поставянето на акустичните материали. През април 1942 година и вътрешният строеж бе привършен и Радио София можа да се премести в новия си дом — построен непосредствено до Агрономическия факултет.

Можеби някой от читателите, като минава край бялото красиво здание, над което пише Радио София, ще пожелае да узнае нещичко за него. Ще му услужа.

Както във всека голяма сграда, подземният етаж е използуван за климатични и отоплителни инсталаци, работилници, складове. И по-особеното — баня и ресторант. Пак в подземния етаж е ехо-залата. Странно име, нали? Да. Не по-малко странно е и предназначението на ехо-залата. Тя е неголяма стая със съвършено твърди и гладки стени, които силно отразяват звуковете и създават звукоечение от няколко секунди, необходимо често за подобряване на известни звукови ефекти. Чрез особени приспособления, част от подсилените микрофонни токове се изпращат в ехо-залата. Там те се възпроизвеждат от високоговорители. Един микрофон, поставен в залата, приема възпроизведените така звукове и тяхното ехо и ги препраща наново в звукосмесителната апаратура, тя ги смесва с токовете, които идат направо от студиото, без да минават през ехо-залата, и им дава тонове и фонетичен релеф.


През замреженото яйце на микрофона излитат, чудните образи на детския приказен час.


Във везана блуза, сукман и шарена престилка идва до нас народната песен. Тя лети над антената ви и чака да завъртите бутона.

Партерът на новото студио е зает от голямата концертна зала със свързаните с нея стаи за диригент, артисти, репетиционна зала за оркестрантите, гардероб, бюфет, телефонни кабини. В първия етаж — освен някои канцеларии, кабинети и чакални — са разположени предавателните зали, усилвателните апаратури, контролните кабини, звукозаписвателната стая. На втория етаж намираме останалите канцеларии на техническата и програмната служба, радиолабораторията, тонфилмовата кабина, резервните предавателни стаи и също просторното помещение на дискотеката — както там наричат хранилището на богатството от грамофонни плочи.

Сградата заема площ от 1.800 квадратни метра.

Строителните разходи и разходите по цялостното обзавеждане на всички видове технически инсталации възлизат на около 30 милиона лева.

Началникът на студиото, млад деен инженер, ме развежда из новата сграда.

— Имаме шест различни зали, от които четири за редовни предавания на музика и говор, а две за репетиции. Според изискванията на различните предавания, тия зали са с различни размери и форми. Тяхната облицовка на стените и настилката на подовете са от материали, подбрани с оглед да се получат най-добри звукоечения.

— Към всека предавателна зала имаме контролна кабина. От нея, през този двоен прозорец, се следи предаването. Регулирането става с апаратурата на тази смесителна маса. Тук се съединяват микрофоните и грамофонните маси на различните зали, командните микрофони за изпълнителите и светлинните сигнали, с които им се дават упътвания през време на предаването. Пак оттук става регулирането на силата на тона, както и включването на микрофоните. При комбинирани предавания тоновете стигат в тази смесителна маса, за да бъдат смесени или отделени, да се усилят или отслабят.

Той ме води през няколко коридора, спира в едно помещение с полукръгла черна стена-табло с безброй бутони, дупки, щепсели, лампички, ключове по него.

— Това е усилвателното помещение. То е сърдцето на студиото и затова е разположено сред предавателните зали. В това табло са монтирани разните изправители, усилватели, тонизмерители, динамични регулатори, които са необходими за усилване и контролиране на микрофонните тонове. Пак тук са и радиофоничните и телефонни вериги, чрез които студиото се свръзва с предавателите във Вакарел, Скопие, Варна и Стара-Загора, а при нужда и с който да е български град, с всеко село, в което има телефонна линия, често и с чужбина.

— Засега имаме уредби за записване музика и говор на меки грамофонни плочи. Наскоро ще се снабдим с уредби и за записване върху магнитна лента, както и върху восъчни плочи. За просвирване на музиката от различни филми — филмова музика — разполагаме с нарочна тонфилмова апаратура. Ще разгледате после и дискотеката с металическите шкафове за съхраняване на плочите. В радиолабораторията правим измервания и изследвания чрез най-новите инструменти, осцилографи и апарати. Освен това, имаме електрическа, телефонна, часовникова, звънчова, пожаросъобщителна, антенна и гръмоотводна инсталации, също така резервно осветление през акумулаторни батерии.

Външните предавания и външните записвания страдат от липсата на репортажни коли. Те са вече поръчани, когато ги получим, ще можем да правим записвания на грамофонни плочи вред, където пожелаем, и ще разширим значително отдела на външните предавания. И от вратата:

— Свързани сме, освен с Вакарел и другите предаватели, с директни телефонни вериги с всички по-важни места от София, отдето имаме често предавания, като Народния театър и зала България. Откак сме в новото студио, всеки ден констатираме все по-голямо подобряване на техническата част на предаванията, а програмата... с програмата се внимава програмният отдел. — И той излиза.

Тук, в студиото, е само малка част — началото — от техническия отдел на радиоразпръскването. Неговият същински дом е националният предавател във Вакарел. Там служат само специалисти, там се работи само с машини и токове. Програмният отдел, обаче, е съсредоточен всецело в новото студио. През студиото минават стотици хора в ден — музиканти, артисти, писатели, ученици, политически дейци, ръководители на организации. Радиотехническият отдел при студиото е посредник между него и предавателя. В някои страни радиото е подчинено изцяло на културно-политически институции, другаде само техническият отдел е под П. Т. Т. — в Германия, например, властта на П. Т. Т. почва „извън стените" на студиото, а в трети страни, както и у нас, целокупната радиоразпръсквателна служба във всички нейни прояви е подчинена на П. Т. Т. Неволно се поставя въпросът: кой отдел — техниката или програмата — има преднина? Тоя въпрос е подобен на оня, дали яйцето или кокошката е създадена по-напред. Доколкото за мерило може да послужи ръководството на радиоразпръскването, дадено е предимство на програмния отдел: шефът на Радио София и на Отделението за радиоразпръскване при П. Т. Т. не е инженер или дългогодишен началник на т. п. станция, а общественик и културен деятел.

Главната част от програмата е посветена на музиката.

През 1941 година Радио София е предавало общо 230.035 минути. Това значи, че високата мачта на предавателя във Вакарел е отпращала по българските и чужди земи всеки ден в продължение на 630 минути или на 10 1/2 часа радиопрограмата. Може би за някой от читателите ще представляват интерес данните, от които ще узнае по-подробно, че от тия предавания през 1941 година на музиката се падат 151.583 минути (65,9% от общите предавания), от които минути 102.991 (или 44,78% от общото предаване) са запълнени с грамофонни плочи. На говора се падат 61.263 минути (26,63%), от тия минути 2.801 (1,22%) са изговорени на чужди езици. Смесени предавания от музика и говор имаме през същата година общо 17.189 минути (7,47%).


Коженият мях на гайдата реди песните на земята ни пред металическото ухо.

Нека последим още по-подробно предаванията.

От музикалните предавания на сериозната музика — опери и симфонии, камерна и пр. — са посветени 46.919 минути (20,40%), на леката музика — 36.099 (15,7%), на танцовата — 33.914 (14,75%), а на народната музика — 34.651 минути (15,06%), от която вокална общо 26.197 минути (11,39%). От съотношенията между тези числа — намаляването на едни, увеличаването на други — зависи музикалната политика на Радио София, дали то дава предимство на един или друг вид музика.

Говорът се разпределя в: сказки — 20.211 минути (8,52%), от които 7.298 минути са отделени за сказки за национална пропаганда и история, а 1.505 минути за стопански теми. Новините, съобщенията, напътствията заемат лъвския пай от говора, общо 41.052 минути (17,85%).

Смесените предавания от музика и говор се разхвърлят в 5.478 минути детски час, 1.283 минути радиогимнастика — през 1942 година радиогимнастика вече не се предава, 8.773 минути тържества и религиозна служба.

Какво значат всички тия цифри?

Две трети от предаванията на Радио София са музикални.

Близо половината от всички предавания са... от грамофонни плочи.


Само вий и техникът зад стъклото чувате песента на тия въртящи се дискове. В тая зала те са безгласни.

Струва ми се, че не греша, ако отдам най-голямо значение от музикалната програма на народната музика и песен, при все че в статистиката тя не е на първо място.

Не е пресилено да се каже, че радиото възроди българската народна песен. Тя беше огромно богатство, за което ние имахме смътна представа, добита от пътуванията ни в селата, от селяни певци в градовете или от певци на народни песни по нашите веселби.
До преди петнадесет години почти никой от нашите композитори не диреше източник за своите вдъхновения в народното творчество — днес почти никой от тях не твори, без да дири опора в народната песен. Най-отявлените поклонници на западноевропейския модернизъм — и те не са изключение.

Кому не би омръзнала народната песен, ако радиото ден и нощ би повтаряло само нея?
В стремежа си не само да възпитава, а и да забавлява, радиопрограмата отделя достатъчно место и на леката и забавна музика. Като верен посредник между хората от всички континенти и раси, радиото ни предлага всеки ден песни от Испания, и оперети от Виена, и танци от Япония — каквото щете, отдето щете. А поднася ни то също тъй редовно и художествена, сериозна, камерна, оперна, симфонична, религиозна музика, хорови песни, изпълнения от първи световни певци и оркестри.

Светът надали е мечтал нявга за толкова голямо училище по музика за своите народи. Незабелязано, но упорито и непрестанно работи радиото за създаването на обща музикална култура. То стига и при най-простия човечец на тая земя, настанява се около него, почва да му пее и да му свири в часовете, когато душата му е отворена за по-висши преживявания. Подмамва го с популярна музика, повежда го през богатствата на народната песен, приучва го да слуша и тачи забавната, оперетна и лека музика. Минава време — и ето, че някой ден същият този човек, който в живота си не е слушал симфония, седи пред апарата унесен, слуша симфония и се старае искрено да разбере, какво му говори творецът, излял душата си в звуци.

Вероятно още тази есен любителите на музиката ще имат случай да посетят симфоничните концерти и другите големи изпълнения в новия концертен салон на Радио София. Нищо в него не издава, че посетителят се намира в една от предавателните зали на Радио София. Салонът е най-хубавият, най-стилният и най-пригоденият концертен театър. Той няма равен на себе си не само в София, а и в много други столици.


Зад тия стъкла са затворени: великият Бетовен, бурята на Вагнер, ньжността на Шопен, тихата Шуманова радост и — хиляди майстори на живота-музика...

С размерите си тридесет на петнадесет метра, при пет хиляди кубически метра обем, концертният салон на Радио София е най-голямата от шестте предавателни зали на студиото. Тъй като присътствието на публика има голямо значение при акустическото оформяване на предаването на един концерт, някое масово хорово изпълнение или друго голямо музикално предаване, в салона ще има достъп публиката, за която са наредени там 400 удобни кресла. Стените на салона са изолирани с акустични плочки и шперплат, под който е напластена стъклена вълна. Друга част от стените е покрита с акустична мазилка и с тежки вълнени завеси. По съоръженията си салонът е пригоден да постигне звукоечение от 1-2 секунди, което най-добре отговаря на неговото предназначение.


Тридесет на петнадесет метра, пет хиляди кубически метра обем - концертният салон на Радио София ви чака с 400 удони кресла.

Втората по размери зала служи пак на музикалните предавания. Тя е по-малка, с нея си служат камерни и салонни оркестри, хорове до двадесет и пет души. Тя има размери девет на шестнадесет метра, с обща кубатура повече от хиляда кубически метра. Акустически тази зала е пригодена да дава звукоечение най-много до 0,9 секунди. С тежка завеса тя се прегражда на две, като по-малката част се използува за отделно студио при предаване на радиопиеси и специални програми.

И третата предавателна зала е определена предимно за музикални изпълнения. С размери четири и половина на шест метра и обща кубатура сто и осем кубически метра, тя обслужва малки групи — квартети, солисти и пр. Чрез подвижни крила по стените нейната акустика може да се изменя, за да се добива звукоечение от 0,3 до 0,6 секунди. Тя е пригодена и за предаване на звукови ефекти, както и на грамофонна музика и е извънредно удобна за предаване на радиопиеси с не много участвуващи лица или за звукови монтажи.

Грамофонната плоча заема едно от почетните места не само в радиопрограмата, но и в студиото. Не рядко цели радиопиеси, тържества, външни предавания се записват изцяло на грамофонни плочи и след това се просвирват за слушателите.

Радио София разполага с общо 15.000 грамофонни плочи. Те са разпределени в няколко големи групи.

От общо 2.200 танцови пиеси, с които разполага дискотеката, половината са непрекъснато в употребление. Около сто от тия танцови плочи са с български текст, другите – с текст на разни чужди езици. Една от задачите на музикалния отдел при Радио София е създаването на добра българска танцова музика, която по естествен път да спре и измести потока от чужди шлагери и танци, които тъй често дразнят с блудкавостите си и най-спокойното ухо. По-нататък: 3.000 плочи забавна музика, 300 пиеси оперетна музика — извадки от оперети, увертюри, отдълни мотиви и солови изпълнения. Сбирката на опери разполага с 52 пълни комплекта, записани от изпълнения със световно известни певци и оркестри. Почти всички опери са в пълни двойни екземпляри. 3.700 плочи притежава сбирката от симфонични концерти, между тях и единствената българска симфония, записана на плочи — „Първа симфония” от Любомир Пипков. И още: 1.400 плочи камерна музика, 15 плочи източно-православни духовни песни, 9 комплекта оратории, реквиеми и меси. Накрай — дискотечният архив на Радио София, който съхранява около 100 външни предавания, радиопиеси, разговори с видни писатели, общественици и военачалници. Този архив е още в началото си — след години той ще бъде ценен извор на документални материали. С гордост ми разказва уредникът на дискотеката:


Св. Трифон, нарисуван от магнитната игла и трептящата електро-пластинка.

— Радио София притежава една от най-богатите сбирки от записан на плочи симфоничен материал. В тези наши железни шкафчета са подредени и запазени сбирки от всички творби на Бетовен, Брамс, Брукнер, Шуберт, Моцарт, Хайдн, Чайковски — повечето просвирени за записване на грамофонни плочи от чужди първокласни оркестри. Ние виждаме нашата задача не само в съхраняването на плочите, които използуваме в програмата, но и в постепенното разгръщане на Радио София до най-голям музикален институт. Вече имаме снети на плочи и редовно изпълнявани към петдесет бойни марша, някои от които добиха голяма популярност и се пеят от всички. Започнахме да записваме и младежки маршове, с които слагаме началото на хубавата младежка песен, която постепенно ще измести из сърдцата на младите праздните шлагери и улични песни. В нашата нотна библиотека съхраняваме 274 партитури от български сюити, откупени от Радио София, което има и авторското право над тях. По наша поръчка, български композитори нотираха и предадоха в Радио София 120 сюити, в които са събрани повече от 1.400 български народни песни, художествено разработени.

В различните страни говорът заема различна част от радиопрограмата. Докато у нас музиката владее микрофона — две трети от времето е посветено на музикални предавания, друга малка част на смесени предавания — има страни, в които говорът владее микрофона. Например Япония. Там четири пети от програмата е говор. У нас... Може би на мнозина не само не е известно, но и ще се стори чудно да узнаят, че България има процентно взето най-малко говор в своето радиоразпръскване и — най-много музика.

Музикалният отдел има донейде по-лека задача, тъй като на негово разположение стои огромният склад от грамофонни плочи. За няколко минути от тях може да се състави сериозна, забавна, лека, танцова програма, може да се даде китка от народни песни, може да се направи японски, италиански, старогермански, новоунгарски радиочас. Набавянето на материалите за другите отдели — образователен, осведомителен и стопански — е значително по-трудно, понеже почти изцяло сказките, новините, съобщенията трябва да се обработят, често да се съчинят от сътрудниците. В музикалния отдел имаме предимно изпълнители — в отделите, които боравят с говора, лредимно съчинители. В замяна на това, обаче, провеждането технически на предаванията с говор е значително по-лесно, отколкото на музикалните предавания.

За ободрителните думи и църковния календар, здравните съвети, историческия календар, търговските съобщения, новините, сказките, прегледите на чужди езици — големият материал, който запълва тия отдели — е необходим един четец, една масичка, една мал¬ка предавателна стая. За даване точното време — точен часовник и обикновен гонг. В новото студио тия нужди са напълно задоволени от четвъртата предавателна зала. Тя е облицована в шперплат, под който е напластена стъклена вълна, снабдена е и с вълнени завеси, които според нуждата дават възможност да се регулира звукоечението до 0,6 секунди.

И все пак, музикалният отдел никога не се радва на толкова слушатели, колкото има, например, четецът на новини в дни, когато стават събития от международно значение или когато се четат декларации на българското правителство.

По-висше стъпало на тая част от про¬грамата са нарочните часове, отделени за свързани чрез обществените си и професионални интереси, чрез възрастта или службата си големи групи от радиослушатели. Тия „часове" — те обикновено не траят цял час, но носят това име — за детето, за учащите се, за семейството, за войника, за селото, за работника, за Бранник, за Добруджа, за Македония — постепенно еволюират. В първите години те понякога бяха твърде сухи, твърде служебни. След това постепенно некои от тях минаха към формата на леки беседи със слушателя, пропъстрени с ефекти.

Типичен пример за влиянието, което радиото упражнява сред широките кръгове на слушателите, е селският час на Радио София. Чрез отговорите, които в него се дават на удачни запитвания и оплаквания от селото, чрез съветите, които от него се отправят често поименно към личности и села, той се преобрази в институт, към който слуштелят има абсолютно доверие. Няма у нас, наистина, друг възпитател и съветник, който да може да се похвали с толкова послушни възпитаници.

В нашата кратка разходка из програмата на Радио София стигаме до един друг вид предавания, за които много се е говорило и още повече писало — до радиопиесите. Те влязоха първоначално в детския час, като музикални радиопиески. После бавно и премного внимателно почнаха опитите за създаване истински радиотеатър и за възрастни.

Новото студио предлага всички съвременни удобства за развитието на радиотеатъра. Неговото бъдеще мъчно може отсега правилно да се предрече. Но то граничи с времето, когато една пиеса ще бъде играна за целия народ — с бъдещето на театъра, без ограда, театъра без вход.

Не е лесно за гражданина, който не е бивал по-дълго време близък до Радио София, да разбере, как живее и как работи един такъв институт, толкова общ за всички народи и толкова типичен за всеки отдвлен народ. Едно движение на ръката, едно завъртане на бутона стига, за да доведеш всемира в стаята си.


Говорителят-репортер отпраща тържеството до милионите слушатели.

Когато стрелката попадне на средна вълна 352.9 метра и слушателят чуе името на Радио София, той се замисля, да отмине или да послуша.

Той не се пита при тоя тъй близък и далечен глас, който се разлива из цялата наша страна и над всички европейски страни, и над други континенти, колко усилия са нуждни, за да се храни десет часа и половина в ден тоя жаден апарат. Той чувствува само своя личен интерес.

Какво ли търси от програмата българският слушател от селата, от провинциалните градчета, от извънградските работни¬чески квартали, от елегантните столични апартаменти, тоя тъй разнороден, тъй различен по професия, по бит, по възраст, по интереси български слушател?

За кого трябва да се грижи програмата, на кого тя трябва да служи?

Това са все въпроси, на които не е леко да се отговори. Те пораждат понятието за средния радиослушател.

Най-голямо внимание програмата отделя на средния радиослушател. Той е главният обект на радиоразпръскването в България. Микрофонът отпраща за всички по нещо — за някои повечко, за други по-малко, но той никога не забравя да изпрати най-много за тоя непознат среден радиослушател, за тоя български човек, който се явява като представител на средното ниво на нашия народ.

В Радио София постъпват писма, от които личи обичта на народа към неговата дейност, привързаността на слушателите към неговата програма. Радио София е днес за много хиляди българи в далечната чужбина единствената и редовна връзка с родината. Според много официални и частни сведения Радио София се слуша в съседните страни, а сащо и в Мала Азия, Азия, Африка като една от най-силните радиостанции. Параходите от Средиземно море не слушат ясно повечето от европейските станции, понеже приемането непрестанно се смущава от фадинги. Радио София те слушат отлично през всяко време на денонощието. От най-южните острови на южното полукълбо, от Африка и Азия, от цяла Европа, от северните страни и до Северна и Южна Америка до преди войната постъпваха писма, в които се изказваха възхищения от българското радиоразпръскване и неговата програма. Тия писма са и днес, през дните на войната, верен указател за значението, което Радио София има и в живота на България, като една от държавите на земното кълбо.

Дейността и техническият напредък на Радио София може само да ни радва. Неговият нов дом е едно от културните огнища на Столица София и на цяла България.

МАТВЕЙ ВЪЛЕВ


Още за историята на БНР тук.

Гласове от Златния фонд.

21.01.2010 г.

Сватбата на цар Борис и Йоанна Савойска



Ако трябва, както повелява съвремието ни, да определим кое е най-значимото светско събитие у нас през 20 век, то безспорно един от фаворитите в класацията ще бъде сватбата на Борис и Йоанна. Днес публикуваме една чудесна серия снимки на италианския Archivio Storico Istituto Luce, която илюстрира това бележито събитие.

Няколко думи за самата сватба. За радост на българския народ през 1930 г. цар Борис обявява своето намерение да се ожени. Негова избраница е италианската принцеса Йоанна Савойска. Разликите в религиозната принадлежност на Борис и Йоанна налагат сватбените тържества да бъдат две: първото по католическия обряд в Италия, а второто по православните канони в България. След сватбата в Асизи царска двойка отпътува по море за Бургас, откъдето продължава до София с влак. На 31 октомври 1930 г. младоженците пристигат на софийската гара. Кортежът поема през украсения с български и италиански знамена град. На Лъвов мост, където е посторена специална арка, царската двойка е посрещната с хляб и сол, а хиляди софиянци ликуват по улиците на столицата. Брачната церемония се провежда в храма „Свети Александър Невски” пред погледа на политическия и обществен елит на държавата. В чест на височайшата сватба са обявени тридневни тържества, камбаните бият празнично, дадени са 101 топовни салюта, а безкрайно шествие от граждани преминава през двореца, за да поздрави царското семейство.


София, украсена празнично, очаква пристигането на Борис и Йоанна.


Улица Търговска, гледана от площад Бански.


Мария Луиза и Света Неделя, поглед от площад Бански.


Мария Луиза в посока Лъвов мост, поглед от площад Бански.


Столични пожарникари.


Арката за посещане на младоженците на Лъвов мост в строеж.


Тълпата в очакване на кортежа на Борис и Йоанна.




Политическият елит, начело с кмета Владимир Вазов, посреща царската двойка.


Част от празничното шествие.


Борис и Йоанна на път за катедралата Александър Невски.


На излизане от катедралата след брачната церемония.


Тържествата в двореца.







20.01.2010 г.

Увлекателно четиво


Спомените от първо лице за някогашна София изпъкват по особен начин. Историите на старософиянци винаги са заредени с много сантименталност, те са богати на живи образи и незабравени случки от биографията на столицата. Това твърдение е още по-вярно, когато става дума за талантлив разказвач, какъвто е Драган Тенев. Книгата му "Тристахилядна София и аз между двете войни" е публикувана през 1997 г. и вече трудно се намира. За щастие обаче изданието е достъпно онлайн и го представяме с гореща препоръка.


"Тристахилядна София и аз между двете войни".


18.01.2010 г.

Мургавата звезда на Стара София


Когато преди време попаднахме на една снимка, носеща гръмкото заглавие "Циганското кабаре в София", решихме, че някой прекалено щедро бе дал такова претенциозно име на една от многото невзрачни кръчми в тогавашна София. По силата на една случайност в спомените на Райна Костенцева се натъкнахме на информация, която ни помогна не само да разберем подробности за това кабаре, но и да идентифицираме певицата, увековечена от фотографа. Оказва се, че това по всяка вероятност е една от легендите на София от 30-те години - хубавата циганка Кева.




Ето какво пише Райна Костенцева:

Заслужава да се кажат няколко думи за една екстравагантна "новост" в Циганската махала към 30-те години, а именно за циганската кръчма на Исмаил, която беше наречена „кабаре". Кабаретата след Първата световна война и по-късно бяха на мода. Хитрият Исмаил, според някои бивш хайдутин и конекрадец, откри „кабаре" на улица „Татарли". Това всъщност беше една обикновена кръчма, в чието вътрешно устройство нямаше нищо необикновено. На една тясна естрада свиреше малък оркестър, който акомпанираше на певицата - млада хубава циганка в дълга до петите рокля от някаква лъскава материя - любимка на диригента. Оттук се понесоха няколко цигански шлагерни песни, които заразиха с екзотиката и съдържанието си цяла София. Най-широка популярност от тях достигна песента „Крепи се, буцо!". Буца беше жената („гаджето"), към която се обръщаше с тривиална мелодия нейният любовник.

В първите дни след откриването на кабарето то имаше една главна атракция: един затлъстял впиянчен овен, който лениво се търкаляше под масите. Посетителите го пояха с ракия и той постоянно се намираше в сънно състояние.

Често пъти след като гуляйджии цигани пропиваха и последния си грош в кабарето, Исмаил ги изтласкваше навън. Там те падаха в калта или прахоляците и така оставаха цели часове, докато най-после идваше стопанката да си прибере „стоката"...

Малко по-късно в циганското кабаре се появи твърде оригинална циганска певица, дошла от Видинския край. Наричаха я Кева. Едва двадесетгодишна, стройна и подвижна, с красиво мургаво лице и черни като въглени очи, със спусната до кръста черна буйна коса, тя привличаше всяка вечер много посетители, повечето от които дълго оставаха правостоящи в очакване на... свободна маса.

Кева беше привлекателна жена и като артистка, и като прекрасен човек. Не й липсваха „светски" маниери, пееше изразително, много хубаво. Репертоарът й се състоеше предимно от сръбски и румънски песни, които тя беше научила в Сърбия и Румъния. Обличаше се изискано и се държеше мило с всички посетители. Нейни чести гости бяха журналисти, писатели и артисти. Винаги пред кабарето имаше свободни файтони, предназначени за високопоставени посетители, които не бяха рядкост.

Кева се гордееше с тази отбрана публика. Държеше се приветливо със своите почитатели и често сядаше на тяхната маса. Пееше всичко, което те пожелаеха, темпераментно, увлекателно и с вродено чувство за мярка. Беше се влюбила лудо в един журналист и го търсеше често из редакциите.

За жителите на Циганската махала пребиваването на Кева в София беше епоха. Оттогава изминаха близо 40 години. Няма помен ни от кабарето, ни от хубавата Кева. Старите цигани живеят с незабравими спомени за нея.



Допълнителна информация за Кева намерихме и на страницата на Ромския информационен център, където е отбелязано следното:

Че тази Кева е била звезда в края на 30-те години, свидетелства в спомените си диригента Христо Тонев. По това време той е студент в Консерваторията и за да се издържа, свири в оркестъра на ресторант “Божица” в Коньовица за 70 лева на вечер. Клиент комарджия му плащал парса на няколко пъти по 50 лева, за да му свири на ухо популярната тогава песен: “Ела бе, чичо, в кабарето, да видиш Кева с дайрето”.

Част от песните на Кева могат да се чуят днес. Циганската певица записва плочи за фирма Балкан, определяни в каталога като “популярни” и “народни песни” (Балкан, № 328, 330, 331, 345-348). Сред тях има сръбски – “Имам едно желю” и “Коцкарино братче”; с градско балканско звучене – “Лола”, “Данче”. В някои от песните музиката се базира на български танцови ритми – “София, бабам, София” е ръченица в 7/8. Поизтупана от праха на годините, тази песен записа оркестър “Средец” на Данчо Писеца от Абисинията, и я превърна в хит през 1995. Хората се поздравяваха с нея по радиата и си тананикаха: “София, мамо, София! Тамо се яде и пие, тамо се живот живее!” Дали някой си спомняше, че е записана на плоча от циганската звезда Кева преди 50-60 години?

Сред записите й има и цигански песни, пети на цигански език – “Телал авел”, но циганското се откроява и в песните на български.

Може да се направи паралел между тези песни, станали популярни шлагери за времето си, с днешните етнопоп хитове. Или между популярността на певицата, станала една от артистичните легенди на българската столица, и звездите на етнопоп песента от нашето време.



15.01.2010 г.

София преди и сега: Улица "Славянска"


Изглед около 1910 г.


Улица "Славянска", наши дни



13.01.2010 г.

Турски пленници в София


Пленени турски офицери от Одрин на гара София. Серия луксозни картички на книжарница Баждаров от Балканската война.






11.01.2010 г.

Музеят за история на София - в царския дворец


Митарствата на музея продължават. След години "предстоящо откриване" на почти готовата сграда на Централната баня, сега министър Рашидов има нова идея...


Музеят за история на София ще се разположи в сградата на Националната художествена галерия, съобщи вчера министърът на културата Вежди Рашидов пред Ани Цолова в предаването „Тази сутрин“ по Би Ти Ви. Рокадата е в рамките на проекта „Българският „Лувър“, който раздвижи артсредите у нас в навечерието на Нова година.
...

Не посягайте на минералната вода!

Едва ли има по-подходяща сграда за Музей за историята на София от бившия царски дворец, убеден е Вежди Рашидов. Точно тази сграда ще приюти низвергнатата през годините институция, за която се предвиждаше да се настани в бившата Минерална баня. Там и сега са скупчени изключително ценни експонати, свързани с миналото на българската столица. Злополучното преустройство на банята в музей тръгна, но не стигна доникъде. Последва логичният въпрос, който и днес мъчи и експертите, и музейните работници - не е ли престъпление балнеоложко средище, смятано от софиянци за култово, да се превръща в културен център?! Не посягайте на минералната вода, апелираха старите софиянци.

Ако проектът „Български „Лувър“ се сбъдне, в близко бъдеще ще видим каляските на Фердинанд в залите на Националната художествена галерия.
...

източник



7.01.2010 г.

Колекция Chusseau Flaviens: софийски носии


Още една малка подборка из колекцията снимки на Chusseau Flaviens. Този път сме подредили няколко хубави студийни фотографии на носии от София и околността. Някои от тези плаки ще послужат по-късно и за изработката на част от най-известните пощенски картички с народни костюми. За сравнение цъкнете тук.















Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...