26.02.2010 г.

София преди и сега: Булевард "Дондуков"


След оживената дискусия кое е мястото на снимката, в крайна сметка с общи усилия достигнахме и до верния отговор. Както обещахме, пускаме и съпоставка с днешна снимка. Като изключим порасналите дървета и натоварения трафик, мястото малко се е променило от 1940 г. насам.





25.02.2010 г.

Нова кожа



Не можем да не се похвалим, че от вчера Стара София се сдоби с нови дрешки. Натрупването на материал направи необходимо преработването на заглавната страница. Новото ни лице е по-спретнато и компактно и като цяло ни радва много. Наздраве. :)


23.02.2010 г.

Описание на София през 1640 г.



Впечатления от София, включени в "Описание на царство България" от българския католически епископ Петър Богдан Бакшев (1601–1674). Той е автор и на кратка "История на София".


20 май 1640 г. Посетих града София (който е) без стени, разположен е в едно поле много дълго и широко между две планини: от север е планината Хемус, а на юг планината Родопа; тази планина Хемус или, както я наричат италианците, “Верига на света” разделя Мизия от Тракия, сега всичко назовавано България. Областта е премного плодородна, обилства с жита, вино, добитък и плодове, които идват от различни части. Градът е разположен под известни малки хълмове, дори между хълмове, и през него минава неголяма река, назовавана Искър, която идва от изворите на Орфея, минава планината Хемус и се влива в Дунава, тази област около София отглежда добри и пъргави коне. Риба не винаги се намира, бидейки все пак далече от Дунава, но въпреки това солена риба се намира всякога, намират се също южни плодове: като маслини, сухи смокини, стафиди и други неща. Има всякакъв вид месо и с това обилства навсякъде турското царство.

София е разположена на главния път и сред страната, та затова е търговски град, където се стича много народ отвсякъде, сиреч от Унгария, от Влашко,от Молдова дори от Полша и други страни. Намират се всякакви неща и стоки, както италиански, така и други, седалище е на пашата или везира и в този град пребивава великият кадия – назовавай мула – като архиепископ, и един друг назован муфти, сиреч “тълкувател на закона”, когато другите съдии не могат да решат някое съдебно дело, отива се при него и той веднага дава, съобразно с техния закон и наредба, едно писмо, което се нарича фетва, и съдията не може да постъпи иначе освен по закона. А мюфтията не се меси в други неща освен в делата на закона и правосъдието.

В този град нашите католици имат една църква или църквица, дълга 10 крачки и широка 6, посветена на Богородица и Очищението, неосветена. Свещенодействува се на посветения камък на големия олтар. Има два малки олтара, но върху тях не се свещенодействува. Тази църквица е построена някога от господата търговци от Дубровник и те досега са я запазили в тяхно имение, бидейки всред техните къщи. Под същия покрив се намира стая за свещеника. Притежават необходимите неща за извършване на богослужбата. Не намерих писмо откога е построена тази църквица. Гробищата се намират извън града, както (на жителите от) други народности.

Люде за причастие има 50 и 8 деца по народност дубровчани или славяни. Миропозамах 25, тъй като тук не е бивал епископ от много време. Понякога са още повече, защото като търговци идват и отиват. Понеже (тука) е главният път за Цариград, никога не липсват пътници католици, а минават също и мнозина пратеници. Тези господа издържат свещеника на свои разноски, като му плащат известна сума годишно. Имаше някои свещеници, които не желаеха да се подчиняват в нещата относно раздаването на тайнствата на софийския епископ, като посочваха за основание декрета на светата Конгрегация в полза на архиепископа на Дубровник и че свещениците не са подчинени в нищо на епископа, но после декретът биде изяснен в едно писмо на св. Конгрегация, което получих тази година. По-рано е имало в този град много католици, но сега поради намалението на стоките са отишли по други места.

Къщи на схизматици има повече от 6 хиляди, които ще сторят повече от 25 хиляди души. Има пет църкви, две от които бяха разрушени от турците през миналите години. Тук е седалище на техния архиепископ схизматик. Архиепископите са винаги гърци, а народът от българска народност. В митрополията има едни мощи, които наричат “свети крал”. Но на мен ми се струва, че този цар е бил балсамиран. Не позволяват да се види освен една ръка, а останалото е покрито. Този архиепископ има под своя власт в своята епархия 1500 свещеници извън манастирите и църквите, които нямат свещеници. Голямата църква, която е била катедрала, била посветена на св. София, но сега е джамия. Тя е голяма и висока, та се вижда от половин ден далече и повече. Тя е била много красива, а и сега изглежда, че е съградена отново. Между българите има и (жители) от гръцка народност, понеже градът е търговски и обитават мнозина гърци своите семейства, техните тръжица са отделно. Има много къщи арменци, които също имат свои църкви; те дори са разделени помежду си, едни други смятат за еретици. Ще да има около 200 къщи, които ще имат повече или по-малко от 1600 души. Къщи на турци или повече от 8 хиляди, което прави повече от 30 хиляди души, а може би ще са и повече; не се осмелихме да питаме турците, а само направихме сметка така на око. Джамиите са повече от 150, изработени премного чисто и с голямо умение. Има толкова други хубави постройки, като ханове за пътници и други места за странници търговци и много други хубави къщи. Къщите са по турски образец. Извори има по целия град, доведени от планините. В града има естествено топли води и от тях са направени прекрасни бани и на много места на същата вода перат. Площадите са хубави, намират се всякакви неща, както казах по-горе. В цяла Турция няма по-хубави конски принадлежности, като седла, юзди, зингии и други подобни. Къщи на евреи ще да има повече от 4000 семейства, обитават заедно, както в Италия, и ще има повече от 15 хиляди души; имат много синагоги и училища и богати, защото всички стоки се намират в ръцете на евреите, те са преголеми лихвари. Не им се забранява нищо, защото плащат на султана много и сами не се мешат с другите народности. За да плащат данъка си, помагат взаимно.

Близо до града се вижда една църква на едно високо и хубаво място, там, казват, се е състоял Сардийският събор, на български език това място се нарича Триядица.


22.02.2010 г.

София в началото на 40-те години




Поглед отвисоко


Площад Славейков


Градската градина и БНБ


Площад Александър, поглед от БНБ


Казиното


Неизвестно къде


Булевард Дондуков вечер


Цар Освободител, поглед отвисоко

18.02.2010 г.

Новата загадка



Ето я и поредната снимка за разпознаване. За да сме сигурни, че ще ви е трудно, си позволихме да заличим надписа върху табелата на сградата. Сигурни сме обаче, че с общи усилия ще се справите. :)



16.02.2010 г.

Манипулирана София



След обявяването на Независимостта през 1908 г. европейската общественост обръща специално внимание на делата български и особено на австрийската следа в тях. В пресата например, един от инструментите за ритане по кокалчетата на великите сили, и по-специално в английските вестници, излизат не просто язвителни коментари, а откровени фалшификации. Такъв е примерът с изданието The Graphic, което на 10 октомври публикува специално приложение от 4 страници по нашия въпрос. Освен обширния текст, то съдържа и многобройни илюстрации. Те в голямата си част са посветени на българската армия, но сериозно място заемат и изображенията от столицата. Именно на публикуваните снимките от София, които впрочем са безкрайно любопитни, ще се спрем и ние. Преди това обаче, ще споделим две очебийни фалшификации, които иначе джентълменската преса на Острова си позволява по адрес на България. Тръпнещ от желание да докаже, че зад фасадата на българската независимост се крие злодейската ръка на Австро-Унгария, вестникът публикува два очевидни монтажа на австрийски войски в София.


A significant scene, пише под снимката, Austrian soldiers marching through the streets of Sofia. Абстрахирайки се от видимия монтаж, само ще отбележим, че войниците са с български униформи.

Втората фотография е още по-абсурдна. Този път не става дума само за монтаж, а за явна неграмотност или съвсем аматьорски опит за манипулация. Подбраната снимка, под която стои текст за София, дори не е от българската столица, а показва централната част на Белград.


Ако не отчитаме всички тези не съвсем деликатни опити да се очерни страната ни, трябва да признаем, че останалите снимки са наистина чудесни. Ще оставим английската преса на спокойствие засега и ще им се насладим:


Двама господа на улица Търговска в близост до площад Бански.


Красиво женско присъствие на булевард Дондуков до пресечката с улица Леге.


Чудесен изглед на ул. Леге. Вляво все още липсва хотел Империал.


Момък в носия, вероятно около гарата.


Ездач с присъствие, булевард Дондуков.

15.02.2010 г.

Най-старите кадри от София?



Репортаж на Бтв за новооткрита лента от началото на 20 век.



14.02.2010 г.

Обичашь ли ме?



Въпросът "Обичаш ли ме?" изпълва човешката душа, откакто свят светува. Това са се питали и нашите баби преди столетие. Както винаги, намерил се е предприемчив търговец, който да даде отговор. Разковничето се криело в... пощенската марка на писмото от любимия. Издадена била специална пощенска картичка, която тълкува чувствата, криещи се зад това как е залепена марката.


Не знаем дали има нещо вярно в "Езика на българските марки", но със сигурност много сърца са подскачали, търсейки скритото послание в нечие писмо.

12.02.2010 г.

Познавате ли Стара София?



Новата загадка. Малко изместваме фокуса, но за сметка на това предизвикателството е сериозно. :)



11.02.2010 г.

Доходното здание на пл. Света Неделя



Интересната история на сградата, издигната на площад "Света Неделя" от благотворителния комитет “Всех Скорбящих Радост”, можете да прочетете тук.


Повече за комитета, създаден от забележителната Йорданка Филаретова, ще намерите тук.

10.02.2010 г.

Тема с неочаквано продължение



След като съвсем скоро писахме за сградата на Арсенала, преустроена в музей Земята и хората, темата намери неочаквано продължение. В медиите излезе новината, че в плановете на правителството за пренастаняване на голяма част от музеите и галериите на София в нови или обновени сгради влиза и пълното преобразяване на района на бившия Арсенал, който в голяма степен ще придобие някогашния си вид преди преустройството от 1986 г.

Музей на съвременното изкуство, който да показва произведенията на днешните ни творци, ще се изгради в бившия арсенал. Проектът предвижда не само реставрация на занемарената сега сграда, но и възстановяването на разрушени постройки, на които по щастлива случайност са запазени архитектурните планове. Предвижда се възстановяване в оригиналния му вид и на стария портал и караулките, които ще се превърнат в магазинчета за художествени сувенири. В парковото пространство ще бъдат изложени по-внушителните по размер произведения на българските скулптури.

източник


9.02.2010 г.

Най-старите изображения на софиянци



Днес публикуваме най-старите известни (поне на нас) изображения на жители на София. Гравюрите са препечатвани в различни западни издания, така че с известни условности ще приемем посочената 1867 г. за време на създаването им. Разбира се, вероятно съществуват и по-ранни студийни портретни или семейни фотографии на тогавашните софийски първенци, но това сякаш е първото изображение, на което са представени хора не в лично качество, а в качеството им на "софиянци". Ако някой от вас разполага с информация за по-ранни образи, ще се радваме да я сподели.





8.02.2010 г.

Трус в женската баня



През 1904 г. районът на Кресна е ударен от най-силното земетресение, регистрирано у нас. То е с магнитут 7.8 и е усетено сериозно и от жителите на столицата. Макар, според някои източници, очевидци в София да описват вълни по земната повърхност, трусът не се нарежда в списъка на значимите земетресения в историята на града.


Като спомен от него е останала ето тази интересна илюстрация. Комерсиалният дух на издателя е акцентирал на ефектите от бедствието върху... женската баня. Съдейки по доволното изражение на господата, наблюдаващи паниката на полуголите дами, земетресението не е било толкова стряскащо.

5.02.2010 г.

Ротондата "Свети Георги" приютила тялото на княз Батенберг



През ноември 1893 г., само на 36 години, бившият български княз Александър Батенберг умира в австрийския град Грац. Предсмъртното желание на княза е "Ако умра, нека бъда принесен в милата България; в тая България, за благото на която посветих най-скъпите години на живота си и пожертвувах и най-скъпото от живота си - честта си." Изпълнявайки последната воля на първия владетел на свободна България, останките му са пренесени в София. Българското общество, дълбоко признателно на Батенберг за заслугите му към отечеството, в знак на почит решава да изгради специална гробница.

Малко известен факт е, че до завършване на мавзолея през 1898 г. тялото на Александър I е положено в ротондата Свети Георги. Рихард фон Мах, немски офицер на служба в българската армия, разказва за църквата в дните, когато там е положено тялото на бившия княз. Той пише:

"Днес вътрешността е облечена с черен плат. Дълбоките ниши в стените крият завоювани сръбски топове; стените са украсени с бляскави оръжия. В средата се издига на четири тънки стълба един балдахин от черно сукно със сребърни краища; в ъглите масивни светилници със свещи. Въпреки числото на свещите, вътре изглежда мрачно; светлите бои на лентите по венците са сякаш потъмнели. Кичести палми са се надвесили над мястото, гдето ще бъде положен ковчегът."


Ротондата Свети Георги, украсена с национални и траурни знамена - картина от 1893 г.

3.02.2010 г.

Нелицеприятно за София



Текстът на Артър Саймънс е публикуван през октомври 1903 г. в списание Harper's, а през 1905 г. е включен и в книгата на автора "Cities". Ако подобен текст излезеше в наши дни някъде в западната преса, то със сигурност по адрес на автора щеше да има поне няколко групи във Фейсбук, които да му търсят сметка, а малки и големи политици щяха да се надпреварват да обясняват за злостната кампания срещу страната ни. Но пък е добър повод да се замислим за другото лице на старата София, онова извън ретушираните картички и блясъка на жълтите павета. Или просто да приемем, че авторът е имал лош ден.


Артър Саймънс, снимка - Уикипедия



SOFIA

...From the higher ground you see the whole plain with the town in its midst. Low, flat houses, with only here and there a dome or turret, but intersected by many tall and straight trees, lie tightly pressed together; the walls are painted red, green, and white, and a wooden paling seems to run round the whole long and narrow mass. As one takes the first step outside this paling, it is as if a gate had shut suddenly behind one, shutting in the town. Telegraph wires stretch across the plain, but the buffalo carts come down from the hills, and the pack horses trudge up towards them, and the peasants sit on the ground, resting by the way, and the black and white geese cackle among the sedge, and there is always dust blowing and a rustling of wind among the weedy grasses.

There is something dry, hot, and fierce in this place, which is at once ordinary, sordid, and almost startling. It is a place at once violent and sullen, in which everything is dusty and dingy and half-used or half-finished. Stones and building materials lie strewn in the streets, houses are being made and houses are falling into ruins; everything is crude, sordid, with a crudity and sordidness which are half-western and half-eastern, and made out of the worst elements of both. The houses are for the most part such houses as one might see in any small town in any country, but at a corner of the main street there is a mosque, and around the mosque something like a village fair. Wooden booths are set up at each side of the street, wooden palings surround empty spaces or open upon cafes in which trees grow, or upon one-storey houses, or upon a little wooden theatre. Money-changers, with their glass cases of gold and silver coins, and coin-earrings, and rings, outside their shop windows, suggest already the sarafs of Constantinople. At upper windows above the shops you see men working sewing-machines; at the edge of the pavement little dark boot-blacks, Kurds, sit with their wooden blocks before them. Men pass selling water, grapes, and nuts a woman passes, and then another, carrying a huge dark green melon in her arms, solemnly, like a royal orb. Men stand about at the street corners in rags of all colours, sewn together in all fashions; there is something sordid and savage in these brutal faces, these huddled figures, this slouching gait, in this boisterous language with its jerks and splutters, in the barbarous clash of costumes, in all this idleness, suspicion, this mingling of elements that do not unite, this hostility of races, seen in the mere coming and going of the people; together with an odd sense of provinciality, as you meet processions with bands, carrying coloured flags, like friendly societies in England, and walking through the streets in step, singing solemn tunes like hymn-tunes.

On Sunday, Sofia takes on something preposterously like the aspect of an English Sunday. The shops are shut, the people put on their best clothes, and lounge in the streets, or sit on the rustic wooden benches in the park (the one restful place in Sofia, with its quaint acacias, its tiny fountain, its wholly natural and unspoilt aspect), or walk out to the Boris Gardens, a mile beyond the town. As I fell into the steady and unending procession of people, one Sunday which was also a national fete, it seemed to me that the town had emptied itself, as a Spanish town empties itself on the day of a bullfight. Men and women of all classes walked slowly and steadily along side by side, in a kind of orderly jumble. I watched the peasants, and found them less attractive than the peasants of Servia, both in themselves and in their costume. They are tall and strong, but they have something common, sullen, and slouching, which is not in the Servians, and they do not dress so well, though they dress distinctively and with effect. The costume of the women is crude, with its black and orange, its reds and gold, its narrow black petticoat covered with a bright apron, its sequins about the neck, its red handkerchief wrapped round the head and twisted into the plaits of hair falling down the back. The men wear white serge trousers, not so baggy as in Servia, braided slightly in black, a white shirt embroidered in red or bound with black braid, a black or brown jacket coming to the waist, with a sort of flap falling over behind, and a brown or black round fur cap; a red sash wound about the waist, and often, outside, one of the sheepskin coats which I had seen in Servia. Side by side with the peasants there were Turks wearing the fez, indistinguishable people of indistinguishable nationalities, and very commonplace townsfolk, who presently took part in the most childish sports I have ever seen, or stood in excited rings watching them, or danced in circles, with clasped hands and hopping feet, like English soldiers in camp.

At night Sofia returns to itself, or to what is more dubious and unfamiliar in itself. Sounds of music and voices come from behind doors and curtained windows; doors swing open upon a glimpse of strangely dressed musicians on a platform, a woman standing singing, peasants sitting or moving about the room. In the main street there is an open-air cafe, with little tables under the trees, and lights swung across from tree to tree. Ten or twelve men sit on a raised and covered platform in one corner, dressed in white trousers and dark-blue embroidered coats and white embroidered shirts; the leader plays on a flute, and the others on fiddles, a 'cello, a double-bass, a cornet, a big drum, cymbals, and some instruments which seem like children's toys. These, I discovered, were used for producing imitative effects, when the orchestra did its best to reproduce the sounds of a railway-train or a fire-engine: the noise and rattle always ended in something very like a hymn. It was the music of people not naturally musical, and without any restraining education in music.

I went away from the cafe discontentedly, and, turning out of the main street, I heard a lugubrious sound, half cry and half shriek, with a muttering of dull and shrill instruments, coming from behind a wooden paling. I went in and sat down at a table under the trees. Short grimy posts, hardly higher than my head, standing like dirty dwarfs among the acacias, held up big oil lamps made after the pattern of the gas lamps in the streets of London; at the end of the courtyard there was an open window in a trellised wall, through which a serving man handed out beer and coffee to the waiters. Opposite to the entrance there was a covered platform, as in the other cafe. In front were four girls dressed in gaudy Turkish costume, seated on chairs, with one or two men and women in plain clothes at their side. Behind were the musicians, who plucked at stringed instruments with their fingers or with a kind of brass thimble, beat on a tambourine and a little drum, and blew into a long flute. The aspect of the stage reminded me of Spain, and recalled the "Chinitas" at Malaga; and the music and dancing had a distinct kinship with Spanish music and dancing. What I saw and heard was partly Turkish and partly Hungarian; there was the csardas, and there was the dame du venire. And there were also those interminable, piercing, disturbing Eastern songs which have so much in them of the Malaguena. The danse du venire, done by a Greek in a kind of uniform covered with gold lace, and wearing a long ivory-handled sword, and by an Armenian girl in a white vest and green trousers, was the most elaborate pantomime of sex that I have ever seen; it made a kind of art of obscenity. It is the same drama as the drama of Spanish dancing, but it is more explicit, and it is done as if it were something amusing, a game, and not, as with the Spaniard, a struggle, an irresistible appeal, an agony. In that dance I realised the whole difference between the consciousness of the East and what seems to us most like tfce Eastern point of view among Western nations. A kind of mongrel East was visibly upon me, and I felt that it would be only one more step to Constantinople.

And yet that one step, I realised, would mean everything. What is so disquieting in Sofia is that it lies between two civilisations, and that it is a kind of rag-heap for the refuse of both. The main street of Sofia is the most horrible street in Europe. You see first of all mere European frippery, tin pots and pans, scraps of leather, shoes and slippers hanging from nails in front of shops, gimcracks in china, knives, "fancy articles," none personal to the place; rows of second-hand books and pamphlets, mostly in Russian (I saw "Anna Karenina," Tourguenieff's "Faust,"Gorki's Tchelkache," a life of Shakespeare and of Benjamin Franklin), and along with them, strung upon upright boards by strings, cheap photographs of actresses, Cavalieri, or Cleo de Merode, and sentimental German photographs; then stalls of fruit, powdered thick with dust, dust-covered loaves of bread, which looked like great stones, crescents of sausages, coloured greenish red, trays and dishes of hot messes cooked over little ovens in the road; but above all meat: carcasses stripped of the hide, with their tails still hanging, the horns and hide lying outside in the gutter; beasts hacked in two, from which joints are being cut; everywhere yellow meat hanging from chains ; all smells and all colours, as of the refuse of a slaughter-house. Men pass you on the pavement carrying the bodies of dead beasts upon their shoulders; you see a huddle of blood-stained hides in a cart standing beside the pavement; ducks and chickens squeak and flutter as they writhe head downwards under men's arms. And there is a continual coming and going of peasants in ragged and coloured clothes, women and girls with negress-like faces, wearing Turkish trousers under a sort of apron, half-naked gipsy children darting hither and thither, merchants, casual Europeans, in bowlers and overcoats; and, all the time, the rattle of the electric trams in the street as they pass to and fro, with their mockery of progress, through this city of dust and rags.

AUTUMN, 1902.


2.02.2010 г.

И пак за немската църква



След като в предната ни публикация писахме за църквата на княз Батенберг, сега ще добавим още един щрих от нейната история. Във времето на Сръбско-българската война храмът е превърнат в лазарет за ранени български офицери, както се вижда от тази гравюра в английския The Graphic.



1.02.2010 г.

София преди и сега: Немската евангелска църква


Евангелската църква, разположена на булевард "Дондуков" в близост до пресечката с ул. "Раковски", била построена скоро след Освобождението за нуждите на княз Александър Батенберг, самият той лутеранин по вероизповедание. В последствие храмът е предоставен на немската протестантска общност в града. В съседство по улица "Париж" се е намирало и немското училище. Църквата е унищожена по време на бомбардировките над София.



В началото на 50-те години на същото място е издигната сградата на Операта. Към бул. "Дондуков" е разположена задната й страна със служебните входове.




Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...