28.11.2011 г.

Гробница-паметник „Александър Батенберг"




Текстът е публикуван през 1939 г. в книгата „Паметниците на София” с автор Н. Ганев. Изданието е любезно предоставено от отдел „Краезнание” на Столичната библиотека.


Гробница-паметник „Александър Батемберг"*

Намира се на бул. „Фердинанд", срещу Зоологическата градина. Издигната е с държавни средства. През м. юний 1894 г. правителството на Д-р К. Стоилов натоварило архитект Нисенсон Майер (швейцарец) да изготви проект за гробница, в която да бъдат поставени за вечни времена останките на княз Батемберга. Когато проектът бил готов, правителството, по едни или други съображения, го изоставило и през м. август с. г. обявило конкурс за нов проект, като същевременно предвидело за направата на гробницата-паметник една сума от 40,000 лева златни.


На конкурса се явили пет конкуренти с проекти носещи девизите: „А”, „La couronne au mérite”, „Византия”, „Сливница” и „Три звезди”. Проектите били изложени за публиката в Министерството на външните работи и разгледани от жури в състав: двама архитекти, един съдия, един литератор и един военен. От проектите бил одобрен за премиране само един — на архитект Паул Бранг (1) (австриец), но понеже средствата, които трябвало да се похарчат за неговото изпълнение далеч надвишавали предвидената за целта сума, не бил премиран, а конкурсът бил обявен за нестанал. В последния, между другите състезатели, взел участие и архитект Майер. Макар и неодобрен, неговият проект, който бил в старогръцки стил, се харесал на журито.

След неуспешния конкурс правителството позабавило малко работата. През 1895 год., без да се произвежда нов конкурс, то взело решение да бъде изпълнен проекта на Майера (2), обаче с условие, щото последният да го преработи съобразно исканията и указанията на журито. Проектът бил преработен и през м. август с. г. направата на гробницата-паметник била отдадена чрез публичен търг на предприемачите братя Иванови за 60,000 лв. златни и през 1897 г. окончателно привършена.

Гробницата е построена на мястото на стара турска болница върху една площ от 80 м2 и е висока 11 метра. Отвътре стените й са декорирани от проф. Харалампи Тачев. В средата на гробницата-паметник е поставен саркофаг (3) от чист карарски мрамор, а зад него, до стената, е прилепен мраморен паметник, върху лицевата страна на който е изваян в барелиеф образът на Княза (4).

Вътрешността на гробницата-паметник „Александър Батемберг”


В гробницата-паметник са изложени княжеските реликвии: боевият му шинел, калпакът, сабята и др., както и много венци. Положени са били до днес до 1300 венеца от разни лица и учреждения от България и чужбина (предимно Австрия), а понастоящем се съхраняват лентите на около 600 венеца.

След смъртта на княз Батемберга, тленните му останки, по нареждане на българското правителство, били пренесени на 14 ноемврий 1893 г. в София и временно поставени в старинната църква „Св. Георги", а в последствие, когато направената за целта гробница-паметник била готова, на 3 януарий 1898 г. те били пренесени в последната.

Пренасянето на тленните останки на Княза от църквата в новата гробница-паметник е станало по следния начин: на 3 януарий 1898 г., към 9 часа сутринта, войските заели място пред входа на църквата „Св. Георги". В това време гробницата била още празна. Само военен патрул пазел входа й. След това постепенно се събрали вън, пред църквата, поканените за церемонията лица. Към 10 часа, придружавана от главния секретар на Министерския съвет П. Тъпчилещов, пристигнала г-жа графиня Хартенау, съпруга на покойния Княз, която паднала на колене до катафалката. Точно в 10 и пол. часа пристигнал Н. Ц. В. Князът в униформата на 1-ви пеши на Н. Височество Княз Александър I полк, придружен от августейшия си брат Негово Кралско Височество принц Филип. Княз Фердинанд веднага влязъл в църквата, последван от английския дипломатически агент и генерален консул Ф. Елиот и от германския вицеконсул барон де Шауенберг — и двамата като извънредни пратеници на респективните си господари, от Министерския съвет с председателя му Д-р К. Стоилов, от Председателя на Народното събрание Д-р Янкулов и от част от свитата си. Князът се поклонил и лично наблюдавал свалянето на ковчега от катафалката и пренасянето му върху стоящия вън топовен лафет.

Пренасянето останките на княза Батемберга от старата църква „Св. Георги" в новата гробница-паметник


Върху ковчега били положени следните венци:

От Княза — нежен венец от палми, примесен с разни цветя, с надпис: „На Княза Александър I".
От Нейно Императорско Величество Кралица Виктория — голям венец от лаврови листа с великолепни бели ленти, с надпис: „Hommage d’affectation et d’admiration”.
От съпругата на покойния княз Графиня Хартенау — от лаври и черни ленти с надпис: “Hier ist das Glück vergänglich wie der Tag; dort ist ewig wie die Liebe Gottes – Johanna, 15 Januar 1896”.
От децата на Батемберга — с розови ленти и надпис: „Assen, Zvetana — 15 Januar 1898 г."
От Министерския съвет и Народното събрание — от лаври и трикольорни ленти с надпис: „На покойния княз Александър, принц Батемберг”.
От скърбящите му братя и сестра, с надпис: „Unserem Heissgeliebten Sandro”.
От Столичното кметство с надпис: „На покойния български княз Александър I”, от бившия му частен секретар Менгес, от Анастасия и Ал. Головин и др.

След полагането на венците, шествието, което трябвало да стане по предварително приготвена за целта програма, се отправило към новата гробница. В това време графиня Хартенау заминала направо с кола и заела място при най-долното стъпало на стълбата. В 11 и пол. часа шествието пристигнало и ковчегът бил внесен в гробницата от висши офицери. Тук, след като е била извършена божествената служба от пастора, е бил подписан актът по пренасянето на ковчега с тленнитв останки и поставен в мраморния гроб. След това, надгробният камък бил споен, а актът за пренасянето — зазидан.

Ето и самия акт по пренасянето на тленните останки:

„Ний Фердинанд I, Княз на България, в присътствието на Извънредните пратеници, Министрите, Председателят на Народното събрание, Маршала на двореца и Софийския кмет.

В присъствието на Нашата гражданска и военна свити, на държавните висши граждански и военни чиновници, на Общинския съвет, на депутациите и корпорациите от града София и на войските от гарнизона.

Пренесохме от църквата „Св. Георги" в Гробницата смъртните останки на Първия български Княз Н. Височество Александър I, принц Батембергски.

В удостоверение на което Ний подписахме настоящия акт за пренасяне, който акт се приподписа от Извънредните пратеници, Министрите, Председателя на Народното събрание, Маршала на Двореца и Софийския кмет.

Днес, 3 януарий 1898 г. от Рождество Христово на п. п. Фердинанд I".

Специални делегати на Нейно Величество английската кралица: Ф. Елиот, Извънреден пратеник от фамилията на О Бозепочившия княз: А. Менгес, Председател на Министерския съвет: Д-р К. Стоилов, Председател на Народното събрание: Д-р Г. Янкулов, Министър на Търговията и Земеделието: К. Величков, Министър на Обществените сгради, Пътищата и Съобщенията: М. Ив. Маджаров, Министър на Финансите (5): Т. Теодоров, Министър на Войната: полковник Н. Иванов, Министър на Вътрешните работи: — Министър на Народното просвещение: Ив. Вазов, Министър на Правосъдието: Г. Згурев, Маршал на Двореца: Граф де Бурбулон, Софийски кмет: Д. М. Яблански.

Пазител на Държавния печат, Министър на Правосъдието: Г. Згурев.

Внасянето на катафалката с останките на Батемберга в новата гробница-паметник (Рисунка от Й. Обербауер)

-----------

* Първи български княз след Освобождението. Роден е в град Верона (Италия) на 5 април 1857 г. Син на принц Aлександър Хесенски, нeмец, който бил кавалерийски генерал, и брат на руската императрица Мария Aлександровна, съпруга на Царя-Освободителя Александър II. Майката на Батемберга, принцеса Юлия Батемберг, била от полски произход — дъщеря на последния полски военен министър М. Хауке.

Княз Батемберг е имал трима братя: принц Людвиг Александър, принц Хенрих Мориц и принц Франц Йосиф, и една сестра — принцеса Мария Каролина.

Принц Батемберг завършил военното си образование през 1875 г. в Саксонския кадетски корпус, след което като подпоручик служил в Хесенския лейб-гвардейски полк № 24. През 1877 г., с разрешението на германския император, Батемберг взел активно участие в Освободителната война. Причислен бил към 8 руски улански полк, почетен шеф на който бил неговият баща. В началото на войната Батемберг придружавал генерал Гурко в първия му поход през Балкана. След това, при обсадата на Плевен, бил в щаба на ромънския княз Карол I като ординарец. Взел участие и във втория поход през Балкана, като достигнал до С. Стефано, откъдето, след сключването на мира, се завърнал в Русия. За отличие и проявена храброст през войната, принц Батемберг бил награден с ордени от Царя-Освободителя, от германския император Вилхелм I и от ромънския княз Карол I.

1) Същият архитект е взел участие и в конкурса за планове на Първокласната софийска окръжна болница през 1881 г. и получил първата премия от 2,000 франка златни.

2) По това време Майер е бил архитект при Столичната община.

3) Останките на Княза не са поставени в саркофага, а в иззидан гроб в подземието под него.

4) За гробницата-паметник е писано в „Списание на Българското инженерно-архитектно д-во": Надгробна капела на покойния княз Александър I, от Я. Шамарджиев, год. 1, кн. 2 от 1894 г. и „Гробницата на княз А. Батемберг в София" от Н. Н., год. 1897, кн. 5 и 6.

Принц Батемберг бил избран за княз на новосъздаденото княжество от Първото Велико народно събрание на 17 април ст. ст. 1879 г., а пристигнал в България и стъпил на престола към края на м. юний с. г.

През времето на Батемберга в България станали твърде важни събития: Съединението (6 септемврий 1885 г.) и Сръбско-българската война (1885 г.), в която той, начело на младата ни и още неопитна войска, прославил българското оръжие при Сливница, Драгоман и Пирот.

Княз Батемберг стоял на престола до 9 август 1886 г., когато бил насилствено свален и изгонен зад граница. Няколко дни, обаче, след детронирането му, той бива наново възвърнат на престола, но, поради противодействието на императора Александър III, е трябвало завинаги да се прости с България. При напущането на страната, той оставил за временен свой заместник, до избирането на нов княз, регентство под председателството на Ст. Стамболов, а за министър-председател назначил Д-р Васил Радославов.

На 6 февруарий 1887 г. княз Батемберг се оженил за Йоханна Лойзингер (по-после графиня Хартенау), от която му се родили две деца — Асен и Цветана. Княз Батемберг починал скоропостижно в град Грац (Австрия), където живеел, на 5 ноемврий 1893 г.

Княз Батемберг, макар и твърде късо време да е прекарал в България, оставил добри спомени между поданиците си, а неговото име и днес е предмет на дълбока почит и възхищение. Като материален израз на тази почит, държавата, на чело с бившия цар Фердинанд I, му издигна на едно от най-хубавите места в София красива гробница-паметник, в която на вечни времена да се покоят костите му.




25.11.2011 г.

Новата загадка



Днешното предизвикателство ни прехвърля в покрайнините на столицата. Къде, ще кажете вие. :)





23.11.2011 г.

Разговор за София с арх. Любо Георгиев



Между 1-ви и 6-ти ноември тази година се проведе четвъртото издание на Sofia Architecture Week (SAW). Несъмнено място за съвременна архитектура и за обсъждане на актуалните градски процеси и пространства. Тази година във форума бяха включени дейности с поглед към визията на София – както съвременна, така и историческа. За да разберем повече за тази инициатива, потърсихме за интервю един от кураторите на събитието – младият български архитект Любо Георгиев, когото помолихме да сподели своите виждания за историческото сърце на София. Той беше така любезен да отговори на нашите въпросите за старата архитектура на града.



Арх. Любо Георгиев е роден в София през 1981 г., завършва Fettes College в Единбург, университета IUAV във Венеция и Техническия университет в Делфт, Холандия. Работил е за редица офиси из цяла Европа – от Венеция и София до Амстердам. През 2010 г. в Ротердам съосновава архитектурното бюро „de+ge archtiecten”. Работата му се базира на вярването, че архитектурата трябва едновременно да оформя и да бъде оформяна според социалните, икономически и политически процеси на съвременния град; тя трябва да бъде инструмент за влияние върху обществото.

През 2011 г. арх. Георгиев е избран за съ-куратор на Архитектурната седмица на София.


Разкажете ни за инициативите в рамките на SAW11, свързани със старата архитектура на София, за изложбата „Образите на града”. Какво показваше тя?

Изложбата показваше идеи за София, идващи от различните създатели на града: инвеститори, университети, архитекти, съсловни организации. За съжаление общината (НАГ) не прояви интерес към нея. Целта беше да бъдат сравнени амбициите за София, плановете за града. Ставаше въпрос за планувани или в процес на реализация проекти, или пък за идеи без поръчител. Това включи и един кратък анализ на един проблематичен (за съжаление) аспект на софийската градска среда-старите къщи. Анализът и презентацията на тези къщи бяха направени от студенти от Центъра за градски изследвания към СУ и показваше малка част от (полу-) изоставените стари къщи в София. Всяка къща беше представена върху картичка, на гърба на която беше разказана историята на къщата. Беше изложена и стилизирана карта на София, която посредством аудио запис разкакваше историята на три от къщите. Интересното беше, че картичките бяха предложени и за продан и свършиха още на третия ден!

Къде според Вас е мястото на историческото архитектурно наследство на София в съвременния й начин на живот?

Според мен един град е интересен както на обитателите му, така и на посетителите му, ако този град позволява наслагване на исторически слоеве, истории, амбиции. Един жив град трябва да се развива, но не заличавайки всеки предходен пласт, ами надграждайки над него и използвайки богатството на историята си. Историческото архитектурно наследство е не само споменик (както се казва на македонски) на минали времена, то е и начин за определяне на идентичността на жителите на един град, а и начин за съдаване на определена (често уникална) градска атмосфера. Но не бива да се стига и до превръщането на цял един град в музей, тъй като това го обрича на смърт като град и го превръща по-скоро в увеселителен парк. Венеция е добрият лош пример за това.

Как Ви се струва историческият център на София днес?

Струва ми се недооценен. Основно от обитателите му, но и от общината и бизнеса. Софийският исторически център обаче е трудна задача, тъй като той няма еднотипна, стилово или времево хомогенна идентичност. София, центърът и също, е по-скоро смесица от подредени един до друг (а не един върху друг) елементи от различни исторически епохи. Тоест еклектичен в стилов и исторически смисъл. Това е както опасно (позволява заменянето на елементи от тази смесица почти незабелязано), но и интересно (създава една разнообразна и богата градска среда).

Една от забележките към старата архитектура на София е разнородната височина на съседни сгради с калкан, което често прави профила на дадена улица да се възприема по особен начин заради редуването на ниски и високи сгради, като в същото време декорирани и оформени фасади рязко се прекъсват от плоска стена с калкан. С какво подобен недостатък може да бъде неутрализиран?

Никога не съм се замислял сериозно по този въпрос. Предполагам, че калканите могат да бъдат ползвани като плоскост за допълващи елементи от градската среда: изкуство, инсталации, панели за слънчева енергия..

Има много сгради в централната част на София, които в първата половина на XX-ти век са имали интересна декорация, отличаваща ги и придаваща им собствен чар. Днес много от тези детайли са заличени и сградите изглеждат по-скоро скучни и еднообразни. Би ли било проява на лош вкус или „архитектурен кич” тези орнаменти и декорации да се възстановят? Изобщо, как се възприема в съвременната архитектура използването на отминали архитектурни течения?

Правенето на нова сграда, която копира стил от миналото се възприема като кич. Реставрирането на стара сграда в оригиналният й вид се възприема като благородно деяние. Според мен няма нищо лошо една сграда да бъда възстановена в оригиналният й вид, освен ако това не е в щета на естетиката както на сградата, така и на улицата. Това само би допринесло за акцентирането върху богатството на архитектурни слоеве.

Няма смисъл обаче да бъдат копирани архитектурни стилове от миналото, претендирайки, че сградите са исторически, че са от друго време. Това се случва с Скопие през последните няколко години и ефектът е илюзията, че определени сгради, построени през 2005 например, всъщност са от 1905, ако не и от по-отдавна. Никой няма полза от измислянето на история.

На старите фотографии можем да видим тази особеност на хората да се снимат за спомен с цялото си семейство пред своя дом, който са построили за себе си с голяма любов и с който вероятно много са се гордели. Днес как показваме гордостта си от своите жилища и домове?

Мисля, че тази привързаност към дома я има все още с пълна сила. Пример за това е контраста между интериора и екстериора на повечето жилища в София. Дори и отвън сградата да изглежда в лошо състояние, то щом човек влезе в някой от апартаментите се озовава в някакъв рай на семейни интерпретации на тема красота. Жалкото е, че тази загриженост за дома трудно и рядко се проявява навън от входната врата на апартамента.

Как според Вас функционират днес обществените пространства в центъра на столицата? Говоря за места като Женския пазар, площад Славейков, тротоарите с нерегулираните пазарни площи, градинките като тази на ул. Солунска? Как трябва да изглеждат тези места или поне какви функции да изпълняват?

Мисля, че гореизброените места функционират добре. Трябва им малко подребда и пипване тук там, но като цяло в София има добри обществени пространства. Те просто трябва да бъдат по-добре поддържани и програмирани, но това май е свързано с общински финанси.

Участвате ли или бихте ли участвали в конкурси на Столична община за реконструкция и облагородяване на стари части от центъра на града? Какво би Ви привлякло в такива инициативи?

Не съм участвал, и честно казано се интересувам повече от “неизвестните” части на града: панелните квартали, кварталите от 40-50 години. За съжаление Столична община не организира истински конкурси за било то сгради или обществени пространства, което е една много лоша практика, от която губи целия град. Веднъж наравен професионално, един конкурс би привлякъл сериозно професионално участие, смятам аз.

Чувате ли коментари от Ваши колеги в чужбина за това как изглежда центърът на София днес? Като цяло, как му се струва на един чужденец градът, когато дойде от исторически богато запазен град от друга държава?

Това е малко редовният въпрос. Всички, които съм водил или срещал в София намират града за много интересен, динамичен и дори приятен.

Имате ли любима стара сграда в София? Коя и защо?

Съдебната палата, БНБ и други сгради от края на 30те, началото на 40те. Харесвам ги защото имат ясно изразен собствен стил, защото комбинират доброто от класиката с простотата на Модернизма, и то с много добри материали и детайли. Но е трудно да определиш какво е стара сграда. НДК също много ми харесва, пак заради ясно различимият й стил и присъствие.

Споделете Ваш спомен от нещо в София, което вече го няма или не е същото. Нещо, което Ви липсва.

Аз съм на 30, като от 16 годишен живея по-скоро извън София, та не мога да измисля подобно нещо. Не съм и много носталгичен по природа, та и затова може и да съм си замаскирал спомена.

Ако в този момент получите картичка от София, какво от града бихте искали да има изобразено на нея?

Славейков, НДК, Банята, Невски

Може би е рано за такъв въпрос, но бихте ли включили нови инициативи с поглед към историческите сгради и наследството на София в следващите издания на SAW?

Аз бях поканен да курирам издание 2011 на SAW. Следващата година същата работа, надявам се още по-добре, ще свършат други хора. Та не мога да кажа нищо по въпроса. Но това какво става с града, било то исторически сгради или планове за нови сгради и пространства, мисля, че е важно за SAW. Седмицата ще цели все повече да оставя следа след себе си.

Пожелайте нещо на всички, които обичат стара София.

Да помислят за начини, по които старото да стане отново значимо за днешната реалност...и да се опитат да ги реализират!

Интервюто взе Любо Иванов.



21.11.2011 г.

Снимка на седмицата: Царският гараж



Днешната фотография е направена вероятно около 1910 г. или малко след това. На нея се вижда вътрешният двор на някогашния царски гараж, намиращ се и днес на пресечката на булевардите Дондуков и Васил Левски.  


Снимката е запечатала целия автопарк на монарха, заедно с персонала на гаража, който гордо позира с обгрижваните от него возила на Фердинанд и царското семейство.





В наши дни царският гараж отдавна е изгубил безупречния вид, който виждаме на фотографията. Днес в него се помещава филиал на НХА. През годините са унищожени много от декоративните детайли, а цялостното състояние на постройката не прави добро впечатление, въпреки неотдавнашното обновяване на външната фасада. 

Днешната картина е само бледа сянка на видяното по-горе

През последните години се изостриха апетитите за събаряне на сградата. Макар да не е паметник на културата, царският гараж трябва да бъде запазен по ред причини. Като първо, сградата е без аналог по своето първоначално предназначение. Освен уникален елемент от градската среда, тя е важен детайл от историята на българската монархия и на държавността изобщо. Царският гараж е от историческо значение за присъствието и еволюцията на автомобила у нас. При желание, сградата е изключително удобна за Музей на автомобила в България. Разположена на централно и комуникативно място (което вероятно обяснява и апетитите към парцела), в близост до редица туристически забележителности, галерии и музеи, една експозиция на запазените царски автомобили и карети, на произвеждани в страната образци и изобщо на еволюцията на автомобилния транспорт в държавата, има потенциала да се превърне в популярна туристическа атракция. Да не говорим за значението, което имат подобни обекти, съхраняващи спомена за общественото, културното, техническото, индустриалното, спортното и пр. развитие на нацията, за духа и паметта на българския народ.

Повече за царския гараж можете да прочетете тук.




18.11.2011 г.

Новата загадка



Днешната сграда е по-монументална от обикновено, но въпреки това е и достатъчно характерна. Коя е тя? :)


16.11.2011 г.

Грижа за нашите души



Крикор Асланян

Пражката пролет е в разгара си. Чехословакия се вълнува и силно надява да се промени. Името на тази промяна е освобождение от “желязната хватка” на социализма. Дубчек е на власт и води ЧССР към капитализма и буржоазното общество. Край на азиатската диктатура в сърцето на Европа. Сметки без кръчмаря.

В Кремъл Брежнев и сенилните му лакеи скърцат със зъби и не мислят да се предават. Плана за “спасението” на “братска” Чехословакия е готов, но засега е строга тайна. За нея знаят само Главнокомандващия на армиите от Варшавския договор и неговия началник щаб. Генералните секретари на “братските комунистически партии” са гласували за провеждането на операция “братска помощ” по “молба” на чехословашкия народ. Нима може да се откаже такава “помощ”? В никакъв случай, но нека мине Световният младежки фестивал в София. Той е много специален, трябва голяма бдителност, може да има провокации от страна на делегацията на ЧССР, както и от някои европейски такива. Целият апарат на ДС е на бойна нога. Щатни и нещатни, сътрудници и агенти са наострили уши и донасят и най-невероятните слухове.

Светът е пред големи събития. Десет дни, които могат да изменят облика не само на Европа. В Партийния дом, под рубинената звезда, заседава Политбюро на БКП. Тук е ”мозъкът” на България и се решава съдбата на народа.

Обърнете внимание на точка XXIV - За подготовката на 9-тия Световен фестивал на младежта и студентите. “Битълсите “ искали да участват на Фестивала и да пеят безплатно. Пар екселанс “идеологическа агресия” на “гнилия” капитализъм. Това не може да се допусне, в никакъв случай. И Политбюро взима решение:

Българската младеж не се нуждае от такава “упадъчна” музика, следователно :

“Възлага се на Оперативното бюро на Националния фестивален комитет да намери съответна форма за “отклоняване” искането на Битълсите да участват на 9-ия Световен фестивал на младежта и студентите, който ще се състои през м. юли тази година в София."


И искането е отклонено. Битълсите не идват в България и не разнасят “упадъчната буржоазна култура” сред социалистическата младеж. Душите ни са спасени!

Така нашето поколение беше лишено от възможността да види и чуе “на живо”, при това абсолютно безплатно Световния музикален феномен на име “Битълс”.

Трудно, изключително трудно, ми е да коментирам този факт. Страх ме е да не употребя нецензурни думи по отношение на присъстващите на това заседание, ето имената им: Станко Тодоров, Борис Велчев, Венелин Коцев, Стефан Василев, Ангел Цанев, Стоян Караджов и Георги Боков.

Естествено там е бил и Тодор Живков. Седем-осем души лишават цял един народ да види и чуе тези, пред които се кланяше целият свят, кланя се и до днес -  43 години след деня, когато тези хора взимат това решение. Нарочно не слагам никаво прилагателно пред думата “решение”, оставям ви свободен избор.

Ако искате да се запознаете по-отблизо с протокола от заседанието на Политбюро, ето адреса.

Приятно четене!




14.11.2011 г.

Снимка на седмицата: Къщата на Георгов



Една от най-забележителните и запомнящи се сгради на булевард Дондуков, преживяла всички превратности на времето и все още радваща столичани с изящната си снага, се намира на пресечката с улица Будапеща. Днес представяме рядка нейна фотография от 1902 г., която е резултат на популярната някога традиция сред богатите фамилии да се фотографират пред семейния дом и да изпращат или подаряват снимката за спомен на свои близки и приятели.


В няколкото пестеливи статии за къщата, излизали през години, изрично се отбелязва, че историята й все още не е добре проучена, като не се знае нито точната година на изграждане, нито името на архитекта. В регистъра на паметниците на културата сградата е заведена като "къща на проф. Георгов". 

Информацията ни предостави Столична библиотека

Днешната фотография обаче внася допълнителна яснота по този въпрос. Наличната информация за тримата братя Георгови сочи, че професорска титла има единствено най-малкият Иван. Надписът на фронтона на къщата, който се вижда ясно на снимката, не оставя никакво съмнение, че сградата е принадлежала на Георги Георгов. Той е бил състоятелен търговец и директор на застрахователно дружество "Ню Йорк", което би обяснило разкошната архитектура на неговия дом. Освен това, в регистъра на паметниците на културата има още една къща, която е регистрирана на името на проф. Иван Георгов - тя се намира на ул. Шипка и в нейната имитация днес се помещава хотел "Кристъл палас"

Фронтонът с надпис "Г. Георгов"

Собствениците (вероятно семейство Георгови) позират за фотографията. Снимката носи надписа "Нашата къща" с подписа и печата на Мария Г. Георгова.

Сградата днес. Новооткритата фотография хвърля допълнителна светлина върху нейната история.



11.11.2011 г.

Новата загадка



Ето и днешното предизвикателство, което трябва да разпознаете. :)


Снимката ни изпрати Подпоручик, на когото благодарим сърдечно.

8.11.2011 г.

Един архитектурен паметник



Статията "Един архитектурен паметник" на арх. Ив. Добрев излиза във вестник Литературен глас през 1937 г. по случай откриването на новия Железничарски дом в София. Материалът ни изпрати Любомир Иванов.


Архитектурата се отличава от останалите изкуства по това, че е непосредствено свързана с ежедневните нужда на човека. Така тя оставя паметници, изразители на културното развитие на дадена епоха.

Един такъв паметник е новият железничарски дом при гарата, чийто творец е архитект Атанас Делибашев. Името на този даровит архитект е известно от редица конкурси, които той печели от известно време.

Тая величествена сграда, издигната в сравнително късо време, ни изненадва със своята външна и вътрешна архитектура. Тя е съчетание от театрален салон, бар-ресторант, столовая, канцеларии, заседателни зали, хотел и магазини.

Тези тъй различни по естество помещения са комбинирани с голяма вещина и облечени в художествена форма със силно чувство за стил. От цялата фасада лъха една подкупваща простота при пълното й равновесие с художествени свобода и разнообразие. При изпълнение на вътрешната архитектура, тъй трудна във всяко отношение задача, за щастие са използвани технически възможности на електротехниката. С разрешението на светлинните ефекти, във връзка с орнамента, особено в театралния салон, ни отвежда в съвсем нов свят от идеи, облечени в архитектурни форми, като пред нас се разгъват с устрем и светлината се широко разлива в един екстаз.

Във връзка с мебелната архитектура много пo-изискана е заседателната зала. А бара и ресторана, с оглед на публиката, са по-сдържани. Хотелът е разрешен в духа на съвременната хигиена и дава едно приятно и удобно жилише.

Рядко има сграда, може би тази е в София единствената изпълнена с толкова вживяване във формите и с ефект на модерни средства.


7.11.2011 г.

София през 1891 г.


Текстът и гравюрите са публикувани през 1891 г. в книжка 3 на месечното немско списание "Das Buch für Alle". Илюстрациите са дело на Ф. Шлегел. Преводът е наш и е възможно да съдържа неточности.


Въпреки несигурното положение, в което все още се намира България, в младото дунавско княжество се наблюдава един общ културен подем. Той е особено видим в столицата. София със сигурност е облагодетелствана от разположението си в една широка котловина между Балкана и Витоша, което я превръща в средище на значителна мрежа от пътища, а населението й нараства осезаемо. Разбира се, чуждестранният посетител не бива да очаква, че това място, със своите около 31 000 души население, прави впечатление на голям град. Навсякъде в по-старите квартали все още се забелязват бедни, разнебитени колиби, повечето улици са непавирани и нерегулирани, но въпреки това навсякъде се вижда преходът към по-добро. Докато новият квартал, където се издигат Княжеският дворец, Народната библиотека, Пощата, Народната банка и други публични и частни сгради, вече има изцяло европейски вид, то също така се полагат усилия да се поддържат в добро състояние и улиците в старите градски части чрез регулацията и павирането им. Сред населението също текат процеси на промяна, които си проличават външно по това, че старата българска народна носия все повече отстъпва място на модерното облекло. Особено интересен за чужденеца е животът на улицата в българската столица, чието многообразие ни разкриват илюстрациите на страница 72. Ако искате да видите обикновените хора и техния начин на живот, най-добрата възможност да го сторите е в пазарен ден из старите улици (скица 5). Те предлагат пъстра, още полуориенталска картина на все още носещите народни носии селяни, които са дошли със своите продукти. Особено оживено е при продавачите на лук (скица 2), тъй като този здравословен зеленчук, който на запад е донякъде пренебрегван и скромно използван единствено като добавка, в народната кухня на България играе значителна роля и се употребява широко. Характерен за изостаналото положение на народа е и биволският впряг (скица 1), който напомня на епохата на ранното Средновековие със суровия си хомот и груба кола с масивни колела без спици, издялани от цяло парче дърво. Скица 7 ни показва селяни, които носят в града сено, но не както при нас на мощни, добре натоварени коли, а с помощта на техните малки, грознoвати кончета. Скица 6 ни представя мома в стара живописна народна носия, която с помощта на дървен прът придържа на рамо бакърени съдове с вода, за да отнесе прясната животворна течност у дома. Тъй като българската столица все още не се е сдобила с водопровод, старите кладенци продължават да осигуряват на бедни и богати нужната вода. Последните две картини ни пренасят в новия град. На скица 3 виждаме гавазин на Княза и един гвардеец, а на скица 4 - група модерно облечени българи от по-имотните класи, очакващи Княза, който предстои да излезе от Двореца. Присъстват и жандарми, изградили кордон, който да освободи улицата. 


1. Биволски впряг


2. Продавачи на лук


3. Княжески гавазин и гвардеец


4. Група жители при излизане на Княза


5. Стара улица в пазарен ден


6. Мома носи вода


7. Продавачи на сено



4.11.2011 г.

Новата загадка



Някога петък е бил пазарният ден в столицата. В наши дни петъкът е време за загадка. :)

1.11.2011 г.

По дирите на една неточност



Снимката, за която ще стане дума днес, е публикувана през 2008 г. от г-н Боримир Илков в конкурса на National Geographic България "Отвори семейния албум". Това, което ни провокира да тръгнем по нейните дири, е известната неточност в описанието. На фотографията от вече далечната 1940 г. е запечатана не улица Леге, както се твърди, а съвсем различна и отдавна изгубена част на столицата.


С желанието да сме полезни, както на наследниците на г-н Маринополски, така и на всички, които искат да опознаят Стара София по-добре, потърсихме нашия приятел Крикор Асланян, който ни разказа следното:


В този слънчев ден на 1940 година се разхождаме из центъра на София. Макар че Втората световна война е вече започнала, тя е далеч от нас. Животът в българската Столица е спокоен, в магазините не липсва нищо, добре облечени софиянци се разхождат по чистите улици, седят на сладък мухабет в уютни кафенета, пият кафе и си подслаждат душите с ароматично бяло сладко. 

От площад Света Неделя тръгваме на запад по улица Нишка, покрай малки магазинчета и занаятчийски работилнички. Когато стигаме улица Лавеле, завиваме на дясно по нея и се спускаме надолу към Френския колеж и католическата катедрала. Точно пред главния вход на Колежа улица Лавеле прави чупка от 90 градуса и опира на улица Княз Борис Първи.


На горната снимка виждаме точно този завой на Лавеле - тук улицата, която е успоредна на ул. Княз Борис, изведнъж става перпендикулярна на нея. Там, на тази кратка отсечка, е паркиран и автомобилът на господин Янко Маринополски.

Ярко осветената от слънчевите лъчи триетажна сграда е Девическият френски колеж “Saint Joseph”, а тъмната е сградата, където живеят монаси и калугерки, учители и учителки в двата френски колежа, намиращи се непосредствено един до друг и все още разделени от висока тухлена ограда.

Въздушна снимка на района, правена в края на 30-те

Мъжкият френски колеж “Св. Св. Кирил и Методий" се води на адрес улица Пиротска 10 и тук учат момчета от 1-во отделение до 2-ри прогимназиален клас. Koгато е правена приложената снимка, дворовете на двата колежа са разделени с висока тухлена стена, която след бомбардировките през 1944 година е разрушена и се беше получил общ училищен двор. За да не се срещат момчетата и момичетата, междучасията ни се разминаваха по време. Но поначало ние, момчетата максимум бяхме 12-13 годишни и никой от нас не мислеше за момичета в онези години.

Улица Лавеле, сградата на преден план присъства и на снимката с г-н Маринополски. Виждат се и кубетата на "Св. Спас"

На горната снимка се виждат всичките сгради на Девическия колеж “Св. Йосиф”. След бомбардировките беше оживяла само крайната в ляво, другите бяха разрушени и на мястото на третата /тъмната/ беше построена нова малка едноетажна сграда, където съучениците ми католици ходеха да учат катехизис. Другите нямахме достъп до тази сграда.

На първата снимка върху пътната настилка се вижда сянката на голяма сграда. Това е Католическата катедрала опожарена и разрушена по време на бомбардировките.


Католическата църква, намирала се на същия ъгъл на ул. Лавеле, снимана откъм колежа. 


Малко по на юг, на самата улица Нишка /сега Тодор Александров/, преди няколко години беше построена новата католическа църква.


От описаното в текста каре днес няма и помен.

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...