30.11.2015 г.

София в миналото, настоящето и бъдещето (1932 г.), част 2


Днес представяме втора част на специалния брой на популярното илюстровано списание "Нива" от 1932 г., посветен изцяло на българската столица София. Списанието прави преглед на историята на града през различни периоди, описва настоящето й и хвърля поглед към бъдещето. Ще публикуваме всички материали в няколко поредни публикации, като спазваме тяхната поредност и ги разделим по хронологичен принцип. Вижте също и първатрета, четвърта и пета част.


СОФИЯ ПРЕЗ ТУРСКО ВРЕМЕ

По проф. Й. Иванов



София и през турско време имала важно положение. Тя станала седалище на румелийския бейлербей, под чиято власт се намирал целият току-речи Балкански полуостров — от Дунав до Бяло море, от Черно море до Адриатическо, с изключение на Цариград, Одрин и Босна. В 1864 г., обаче, вследствие на редица обстоятелства, при новото административно деление и при образуването на Дунавския вилает (Туна вилаети), София попаднала, като санджакски град под Русе. В това си положение била заварена при освобождението на България.

Петвековното турско владичество наложило неминуемо своя особен мохамедано-турски печат на средновековния християнски и български Средец.

Промените засегнали изгледа на града, неговите улица и сгради, както и състава и начина на живота на населението му.

Турска София е била без стени; само през първите векове на турското владение се е пазел още един замък, вероятно част от цитаделата около Св. София. Много по-късно, едва в 1829 г. градът бил опасан с един ров (хендек), който до неотколе личеше, особено извън югозападните махали.

През онова време, чужди пътешественици описват София като доста голям град, с къщи повече от дъски и глина и твърде малко от камък. Покривите били от дъски. Улиците били без калдъръм, с много кал в дъждовно време. Някои къщи, казва Дерншвам (1553— 1555 г.) приличали на кочини. По-големи и угледни били само някои пашовски и бейски домове. Но затова пък обществените сгради били големи каменни и тухлени постройки и обръщали вниманието на пътешествениците. Особено се изтъкват някои от кервансараите, джамиите, баните и Св. София, обърната в джамия през XVI в.


Градът не се променил много през XIX в. За неговия ориенталско-турски вид в 1814 г. говори икономистът Бланки: „Скоро, казва той, се показаха доста далече минаретата на София, после къщите с червените си покриви, обиколени с градини, и най-сетне вътрешността на града, мръсна и вонеща, въпреки чешмите и вековните дървета. Постройките са дървени. Току-речи, всички улици са закрити със зелени лозници или със сух храсталак, за предпазване от палещото слънце, подобно на африкански улици. Оживлението из улиците е доста голямо. Ние срещнахме голямо натрупване на хора из пазарите, кафенетата и около градските чешми. Жители има повече от 20,000 души“.

При превземане на София от турците населението на града е било главно българско, но после взели предимство турците. През XVI в. българите имали 12 църкви и толкова свещеници, с две училища, ала през следния XVII в. църквите им останали само 5. Според турски източници, през XVII в. български къщи в София имало 2,200, т. е. около 10,000 души население. Българите се поумножили през XVIII и XIX в. с прииждане на селяни в града.

В София евреите се появили през XVI в. и в 1578 г, Герлах ги изчислява до 300 души. След това дошли през Солун испански евреи и в 1680 те наброявали 2000 души. Дубровничаните изгубили влияние и тяхната търговия преминала у евреите. Арменци и цигани съъщо си имали свои общини.

В 1469 г., в София станало, рядко за онова робско време, едно българско религиозно тържество, което заслужава да се помене. Тогава, с позволението на султана, били пренесени останките на Св. Иван Рилски от Търново във възобновения Рилски монастир. На връщане от Търново, рилци, заедно с тялото на светеца, престояли в София една седмица. Тялото на Св. Ивана било положено на одър в тогавашната митрополитска църква Св. Георги, дето стояли и мощите на сръбския крал Милутина, пренесени по-късно, през XVIII в. в църквата Св. Неделя. От там, тялото в нов ковчег от негниещо дърво, при голяма тържественост, се отправило за Рилския монастир.


През XIX в. в София станали две големи земетресения или, както ги зоват софийските летописци „тресавици“, едното на 1818 г., друго на 1858 г. При първата тресавица, чиито трусове се повтаряли от Гергьовден до Мала Богородица, се съборили много къщи и джамии, изврели изобилни топли и студени води, които, обаче, пак спрели след няколко месеци. Тогава се съборила апсидата (олтарната изданка) на Св. София. При втората тресавица, на 1858 г., попадали викалата (минаретата) на някои джамии, джамията в махалата Куру-чешме се съборила цяла, а на Св. София паднал притворът (нартиката) и викалото, като затрупало двете деца на джамийския мютевелия. Българското население гледало на тая злополука като знак на Божие наказание, защото по-рано мютевелията си бил градил баня от развалините на олтарната част на църквата. Св. София, която подир първата катастрофа в 1818 г. служела за войнишка джамия, след второто в 1858 г., била съвсем напусната.



ФИЗИОНОМИЯТА НА СОФИЯ ПРЕЗ РАЗНИ ВРЕМЕНА

Ами Буе, който посетил София в 1837 г. пише: „Вътрешността на града не отговаря на външния изглед; личи си, че е много пострадал. Старата ограда от стени е почти изчезнала, улиците са криви и ужасният им калдаръм е пълен с дупки и кал, тротуарите са така повредени, че трябва да се внимава много, кога ходи човек по тях. Няколко големи площади са покрити с огромни купища смет, трупан, може би, повече от един век насам. Пазарът се състои от тесни улички, покрити и смрадливи.“

След 34 години, когато Феликс Каниц посетил София в 1871 г., покривите на пазаря били махнати, направени били дори опити да се разширят някои улици, по които имало по-голямо движение. Най-главни били улиците, които се явяват като продължение на главните пътища, които свършвали в София, между банята и двореца. Те били Нишкият път с Чукурската врата, Берковският с Куршумлийската врата, Старопланинският или Орханийският път с Чауш-пашовата врата, Кюстендилският или Македонският път с Алкаларската врата.

Портите не представлявали никакакъв архитектурен или исторически интерес.


Град София преди 50 години заемал малко пространство, той се простирал на юг до днешната улица Гургулят, на север само пръснатите малки Банишор-махала, Драс-махала и циганска махала, се разтилали отвъд Владайска река; на изток само по булевард Дондуков, градът е продължавал до днешната улица Дунав и южно от Цар Освободител до площада пред Народното събрание; на запад градът е отивал само до бул. Хр. Ботев. Всичко наоколо било ливади, бостани, непроходими блата в кишево време и гробища.

Подир освобождението, значи само след десетина години, София, която станала столица на България, изглеждала по-лошо като град отколкото във времето на Ами Буе и Каница.

Ето как проф. Иречек е описал София от това време.

Запустелите джамии, полусъборените кервансараи, разните ново изгорени сгради, пространните турски гробища и лошият изглед на многото преправени или привременни правителствени сгради, правеха тъжно впечатление. Южната част беше съвършено пуста; тамошните турски граждани през време на войната избягали, а руските войници извадели от напуснатите къщи всичкия дървен материял за отопление, тъй че глинестият остатък в скоро време се преобърна в развалини. Неравните купове от глина едвам показваха местоположението на някогашните къщи. В дъждовно време беше опасно да ходим насам, поради множеството отворени бунари между тревата и храсталака на някогашните дворове...


В кален зимен ден първото впечатление за всекиго, който е дошъл в София, в първите месеци от съществуването на княжество България, беше страшно. Всичко, улици, врати, прозорци, стрехи, се отличаваше със съвършен недостатък на равни черти в геометрическата им основа. Къщичките, повечето вехти, тясно слепени колиби, като че ще се съборят, прост конгломерат от дървени големи и малки рамки, напълнени с глина, а отвън не винаги варосани, при това неправилни малки прозорци и дървени мрежи, низки врати, които те карат да се наведеш, когато влизаш в тях, и керамидена стряха. Теренът на улиците беше или грапав калдаръм от твърди речни камъни, или само природна глина, която в дъждовно време умекваше и зимно време се обръщаше в бездънна кал с дълбоки гьолове. Известни краища с разляна вода по улиците напомняха почти на Венеция. За преминаване през калните улици на някои места са поставени големи издигнати плоски камъни, както в стария Помпей; който си ходеше ноще в къщи, трябваше добре да запомни тяхното местоположение. Най-лошата част на града е еврейската махала в самия негов център. От нейните тесни и вонещи улици с криви слепи улички без да щеш бързаш вън на чист въздух към съседната катедрална църква, чието място се познава по покритите с олово кубета“.


А ето как проф. Иширков рисува столицата в деня на нейното пет десетилетие.

„Сега, подир 50 години, град София, се изцяло промени досежно своята физиономия. Той е вече голям град, важно кръстопътище на железни линии, модерно планиран, с водопровод, с канализация, електрическо осветление и електрически трамваи. Наместо низките малки къщички, от които са останали сега, сгушени в градини, само няколко, се издигат големи яко зидани сгради. В средата на града изчезнаха къщите за живеене; около двореца, по Цар Освободител, ул. Александър I, Московска, Търговска, Леге се издигнаха големи сгради: църкви, Народното събрание, театърът, пощата, банки, здания на легации, на министерства, на клубове, на осигурителни дружества, на част от университета, на бюра и други. Около двореца се създаде „Сити“, както във всички големи градове. И това „Сити“ се разширява от ден на ден за сметка на къщите за живеене. София има вече и своето „корзо“ по булеварда Цар Освободител, дето надвечер се движат масово хиляди хора“.


27.11.2015 г.

Новата загадка


Къде се намираме днес и какво е събитието?



23.11.2015 г.

София в миналото, настоящето и бъдещето (1932 г.)



Днес представяме специален брой на популярното илюстровано списание "Нива" от 1932 г., посветен изцяло на българската столица София. Списанието прави преглед на историята на града през различни периоди, описва настоящето й и хвърля поглед към бъдещето. Ще публикуваме всички материали в няколко поредни публикации, като спазваме тяхната поредност и ги разделим по хронологичен принцип. Започваме със статиите за древната и средновековната история на столицата. Вижте също вторатретачетвърта и пета част.




ДРЕВНА СОФИЯ

По проф. Г. И. Кацаров

Град София лежи в Софийско поле, образувано от планините Витоша и Стара-планина, напоявано от Искър и неговите притоци. Най-първо, градът беше разположен между малките реки Перловска и Владайска, но после се разшири далеко на изток и запад.

София се създала около топлия минерален извор на градските бани изначало като село, което благодарение на своето естествено кръстопътище и особеностите на своето географско положение взема образа на град.

От кога датира селището на София, трудно може да се определи. По намерени край селището Курило разни глинени съдове с орнаменти, оръдия от кремък и камък, изглежда, че Софийската област е обитавана още от време на тъй наречената младокаменна епоха (неолит). Също са намерени разни находки от тая епоха в селището при с. Нови-хан, Горни-Богров и Челопечене. От следващия културен период — медната епоха (край на III хилядогодие пр. Хр.) са запазени малко остатъци: една кирко-мотика от мед е намерена при с. Кремиковци, друга при с. Буковец (Батулийска община). А три медни брадви са намерени в землището на село Сливница.

От ранно-желязната (халщатска епоха X—V в. пр. Хр.) произхождат две масивни бронзови гривни, едната намерена при Шарения мост в София, другата в с. Буковец.

Важни паметници от миналото на Софийско, представят могилите, които са пръснати по полето (особено източно от София) поединично или пък на малки и по-големи групи

Софийската покрайнина е била известна и на класическите писатели. Гръцкият историк Тукидид (V в. пр. Хр.) споменува Витоша с име Скомиос, а също и р. Искър (Оскиос); а Аристотел нарича тая планина Скомброс.

И Херодот, бащата на историята, споменува р. Искър (с име Скиос). В една сердикийска монета от Марк Аврелия е представено божеството на тая река, легнало, в десницата си държи тръстика, а лявата си ръка опира в делва. В друга монета от време на Каракала божеството е легнало на земята, с дясната си ръка държи класове, а десния си лакът опира върху повалена делва от която изтича вода.

Според Тукидида северно от Витоша живеяли трери и тилатеи. В 29 г. пр. Хр. в Софийско живеяли серди, а около Драгоман — мелди.

Борбите между тракийските племена в IV в. дали възможност на македонския цар Филип II да присъедини Тракия към Македония (341 г. пр. Хр.). През Софийско минал на връщане от дунавския си поход и Александър Велики.

След като Македония станала римска провинция (146 г. пр. Хр.) областите й били разделени на стратегии (воеводства) и тая на сердите образувала Сердика със седалище на управителя. Обаче, бъдещето си величие Сердика дължи на великия римски организатор император Траян, от когото градът получил и прякора Улпия Сердика.

От находки на паметници и основи на антични сгради, римският град Сердика е заемал главно средището на днешна София. Това се потвърждава и от новите находки при църквата Св. Спас, ул. Позитано до духовната академия, Св. Георги.

Още в римско време градът е бил ограден с крепостна стена, остатъци от които са описвани по-късно и една част съществува още в Лозенец.

За времето след Траяна няма специални известия за историята на Сердика, От следващите императори най-голяма заслуга за повдигане на Тракия и града Сердика имал Септими Север. Нов период в историята на Сердика почва от времето на Аврелиана (270—275 г.), който със своята енергия и военна способност успял да закрепи донякъде разклатените основи на римската империя. В 271 г. на път към Византия Аврелиян ще да е минал през Сердика. Тоя император разбрал, че силите на империята не били достатъчни да се прогонят варварите които били вече заели провинцията Дакия (част от днешна Трансилвания и Влашко); затова той решил да напусне тая провинция, като изселил живущите там римляни на юг от Дунава. Тук Аврелиян създал две нови провинции от области, откъснати от двете Мизии и Тракия, именно побрежна Дакия с главен град Рациария (Арчар) и вътрешна Дакия с главен град Сердика.



СРЕДНОВЕКОВНА СОФИЯ

По проф. Й. Иванов

През IV в. София достигнала до най-големия си напредък и благоденствие: Константин Велики, който бил родом от Ниш, искал да пренесе столицата си от Рим в Сердика, за която той казвал: „Моят Рим е Сердика“. Историкът Амиан Марцелин (IV в.) нарича Сердика „обширен и благороден град“; тук заседавал в 343 год. прочутият Сердикийски църковен събор, при участие на 170 епископи, дошли от всички краища на тогавашния християнски свят. Константин Велики сякъл в София златни монети.

Нахлуванията обаче, на готи и хуни през IV в. спрели блясъка на Сердика. След опленяването и изгарянето й от Атила (между 441 и 447 год.) тя не могла да дойде до първото си положение. Император Юстиниан I (527—565) възобновил разрушената й крепост, издигната била и величествена базилика „Св. София“. В началото на VII в. се пръснало известието за големия поход на славяни, анти и авари срещу Византия, като по-видните и знатни жители на Сердика, избягали в Солун. Часът на Сердика ударил в 809 г., когато тя паднала в ръцете на българския княз Крума.

Не дълго след Крума, при князете Пресиама и Бориса, заедно с включването на цяла току-речи Македония към България, Сердика останала в средището на българската държава. Към това време, ако не и по-рано, ще се отнася и преименуването на Сердика в Средец.

Гърците наричали обикновено града Триадица. Лъв Дякон го пише Тралица. Западните писатели го поменават с форми: Стралис, Астралис, Стралиция и пр. С българското си име (Средец) градът продължава да се зове до края на XIV в., когато за първи път, се явява третото име на града — София.

В 972 г. българският патриарх Дамиан преместил седалището си в Средец. Още тогава Средец се смятал за българска столица. Гърците при императора Васили Българоубиец, след дълги войни завладели Средец. Но византийското владичество не докарало успокоение в средешката област; то било съпроводено с възстания, нахлувания на външни народи, войни, грабежи и бедствия. Към това време спада голямото българско възстание в Ниш, Скопие и цяла Македония (1040 г.). Средешката област също се дигнала. Тогава Бояна (Боянос) се считал за укрепен български град, който бил превзет от император Кир Михаил (1034—1041), а това повлякло и падането на Средец. На осмата година подир това възстание, т. е. в 1048 г., България била опустошена от нашествието на 80,000 печенеги. Средешката област станала театър на ожесточени сбивания и грабежи, особено около Витоша и Велбужд (Кюстендил). Друго нахлуване на печенегите станало в 1078 г. в което българското население в Средешко, заедно с павликяните и богомилите в Тракия, взели страната на печенегите, против омразната гръцка власт. Павликянският войвода Лека убил гръцкия владика в Средец, Михаила, задето наговарял народа да не се бунтува. Един век след това, в 1183 г., в Средешко нахлули съюзените маджари и сърби. Градът бил ограбен и стените му съсипани. Маджарите задигнали от Средецъ и мощите на св. Ивана Рилски и ги пренесли в своя град Остергом (Гран), на Дунава, отдето по-късно гърците, за да предразположат българското софийско население (Асен и Петър били вече възстанали!), издействували от маджарите да върнат останките на българския светец.

Средец трябвало да понесе преминаването през него и на гладните кръстоносци на Фридрих Барбаруса, който настъпвал във Византия.

На 1194 г. Асен превзел Средец и го присъединил към новоосвободена България. За да издигне достолепието на новата столица, Търново, Асен пренесъл (1195 г.) тялото на Св. Ивана Рилски от Средец на Трапезица, дето бил издигнат и храм на името на българския светител.

Като влязъл в пределите на второто българско царство, Средец пак процъфтял в мир и напредък нещо цели двеста години, дори до идването на турците. Положението на Св. София, на най-високото място на средешката цитадела (вътрешната крепост), както тя е изобразена и на една от най-старите снимки от първите векове на турската епоха, ще да е спомогнало, щото с нейното име да се нарича не само околната махала, но, по-късно и целия град — град София. Така е наречен Средец най-напред в цар Шишмановата грамота, дадена на Драгалевския монастир в подножието на Витоша. И в една дубровнишка бележка от 1376 г. градът носи новото си име Sophуа. Това име на града взело превес през турската епоха над старото име Средец, което останало да се употребява само в някои български книжовни произведения.

Когато в 1371 г. умрял цар Иван Александър, между синовете му Срацимира и Шишмана се подигнала разпра, кому да принадлежи Средец. Срацимир дори сполучил да заеме града, но Шишман го отвоювал и присъединил към търновското царство. Тия братски раздори улеснили бързото разлагане на българската държава и падане на София под турците.

София паднала под турска власт според едни известия, в 1382 г., а според други, в 1386 г.

Страшната крепост на София била голяма като цариградската и околовръст имала 47,000 крачки. Тя имала 27 врати, 1700 кули и 70,000 зъбци. Сегашна София е като махала на старата и е разположена в ъгъла на крепостта.


13.11.2015 г.

Новата загадка


Къде се намираме днес?



6.11.2015 г.

Новата загадка


Нещо се строи - какво и къде?



3.11.2015 г.

Столичната пожарна команда


Статия от общинското списание "Сердика", книга 2 от 1939 г.


Георги Калев

СТОЛИЧНА ПОЖАРНА КОМАНДА

Софийската пожарна команда, която днес се реди в числото на най-добре уредените европейски пожарни команди, а по бързина, дисциплина и ред държи първенствующе място между тях, излезе от фазата на своето детство едва в най-ново време, т. е. след Голямата война.

От 1888 год. до 1918 год. София се охраняваше от пожари чрез една централна пожарна команда и един пожарен клон. Техническият състав на тия две команди се състоеше от четири конни отделения с дванадесет водоносни бурета и две обозни коли.

През 1918 год. бе открит още един пожарен клон, който предизвика и едно малко увеличение в техническия състав на командата.

Пет години по-късно бе доставена и първата механическа стълба, която беше возена от коне.

Столичната пожарна команда на излизане от гаража

Личният състав на Столичната пожарна команда през тоя период (1888—1918 г.) беше различен по броя на пожарникарите и се обуславяше от особените интереси и от личното усмотрение на управляващите в дадено време партии. Едва след големия пожар на Народния Театър, който нанесе значителни щети на Държавата, се видя страшната изостаналост на пожарното дело в Столицата, от една страна, а от друга — нуждата от една добра и сериозна организация за него. И същата 1923 тогавашният министър на вътрешните работи г. генерал Русев назначи за началник на Софийската пожарна команда и за инструктор по пожарното дело г. Юрий П. Захарчук.

Приетата от новия началник команда се намираше в доста неуредено състояние. Дезорганизирани и чужди на истински ред и дисциплина, пожарникарите представляваха само сбор от хора, всички протежета на някой „силен на деня“ хора, лишени, както от образование, така и от елементарни познания по службата. Случваше се, при тревога или при някой друг бърз случай, мнозина от тях да бъдат викани от съседните на командата кафенета, а нерядко явление беше и това, някоя от машините да пристигне на мястото на пожара само с кочияша си и с един от дежурните по обслужването й пожарникари.

Първата грижа на новия командир беше да въведе ред и дисциплина всред личния състав и да му осигури стабилитет, без който никакво сериозно отношение към службата не може да се очаква.

Когато, след много труд и усилия и с много настоявания пред съответната Общинска управа, тоя въпрос беше разрешен, можеше вече да се мисли за нововъведения и в техническата част, съоръженията и пожарния парк.

През 1925 г. Общината достави автомобилни пожарни коли. На първо време биват доставени три автомобила, система „Renauld": една помпа, една водоноска и една комбинация от помпа и водоноска. С тия три коли се слага начало на моторизацията на пожарната команда в София и въобще в България, а чрез тях става и едно прескачане в реда на развитието на пожарното дело, което във всички други страни нормално премина своите три фази: на конните пожарни команди, на парните и най-после на автомобилните. У нас, следователно, средната фаза, а именно на парната пожарна машина, бе изоставена и направо се премина към автомобилната моторна машина.

Пожарен автомобил при действие

Две години по-късно, през 1927 r. бяха доставени още две коли: една помпо-водоноска система „Renauld“ и една автомобилна автоматична стълба „Magirus“, за която общината заплати крупната сума от 1,200,000 лв.

През 1929 г. и следващата 1930 г. паркът се увеличи с две нови помпо-водоноски система „Merzedes“, а през 1931 г., с други две помпо-водоноски система „Fiat-Spa“ и с два автомобила, подарени на командата от българското дружество Червен Кръст. Единият от тия автомобили бе приспособен за инструментална помощна кола и като такъв изпълнява дежурство и до днес, а другият представляваше санитарна линейка-болница система „Fiat-Spa“.


Цели шест години с тая кола пожарникарите извършваха службата за даване първа и бърза помощ при нещастни случаи, за която служба г. Захарчук уреди при централната пожарникарска казарма специален лазарет с постоянно дежурен лекар.

В началото на 1938 г. Общината построи специална Спасителна станция, достави и нова санитарна линейка и предаде официално учредената вече служба за даване първа и бърза помощ при нещастни случаи към Санитарното отделение на Общината, което пое грижата за нея.

През януарий 1938 г. Столичната община направи нова доставка за нуждите на пожарната команда. Доставени бяха две нови помпи-водоноски система Форд, тъй като някои от старите автомобили вече бяха отдавна преминали годините на своята издръжливост и не ги бракуваха още само благодарение на отличното поддържане в чистота и ред, чрез което се крепеше тяхната издръжливост за работа.

По тоя начин, напълно моторизирана и модернизирана, днес Столичната пожарна команда разполага с автомобилен парк от тринадесет пожарни единици, всички отлично запазени и поддържани в най-добър ред.

Учебни занятия на Столичните пожарникари

В пожарно отношение София е разделена на четири района, охранявани от отделенията на една централа и три пожарни клона.

Централата, заемаща един малък квартал между улиците Раковски, Искър, Бенковски и Екзарх Йосиф, се обслужва от 120 души пожарникари, осем души старши пожарникари, и един вахмистър. Тук е също и седалището на началника на Столичната пожарна команда и на неговия помощник. Тъй като г. Захарчук е и инспектор по пожарното дело при Министерството на вътрешните работи и народното здраве, то от тук се ръководи организирането и на пожарното дело в цялата страна. При същата централа се намира и канцеларията на Столичната пожарна команда.

Първи пожарен клон, нова модерна сграда, строена през 1935 год., се намира в квартала „Три кладенци“. Обслужва се от осемнадесет души младши пожарникари и двама старши пожарникари. Завежда се от единия от помощниците на г. Захарчук. До края на 1937 г. в техническия състав на тоя клон влизаха две автопомповодоноски система „Renauld“ и едно конно отделение, което в началото на 1938 г., при пълното моторизиране на Софийската пожарна команда, бе извадено от употребление. Също така ликвидирани бяха конните отделения и на останалите два пожарни клона, на които, в замяна на конните машини, бяха изпратени по една автомобилна пожарна кола.

Втори пожарен клон, старо и неудобно здание, се намира в „Лозенец“. Разполага с една автомобилна помпа-водоноска система „Fiat“ и се обслужва от осем души младши и един старши пожарникари. Завежда се от старшия пожарникар.

Трети пожарен клон е нова и модерна сграда. Намира се при гарата. Строена е през 1935 г. с материалната подкрепа на Главната дирекция на железниците, тъй като в задачите на тоя клон влиза охраната на Софийската гара, на ж.-п. работилница и на магазините и складовете на сточната гара. Клонът засега разполага с една автомобилна помпа-водоноска система „Fiat-Spa“ и с една конна механическа стълба, а се обслужва от 7 души младши и един старши пожарникари. Старшият пожарникар е и заведующ клона. Освен тях, към тоя клон са придадени и четири души служащи от Главната дирекция на железниците, които изпълняват редовна пожарникарска служба.

През изтеклата 1938 г., с въвеждане новата административна реформа за създаване Голяма София, към Столичната пожарна команда бяха придадени охраните и командите на присъединените села: Надежда, Бояна, Горна-Баня, Княжево, Драгалевци и Слатина. По тоя начинъ, обременена вече с огромен район на действие, с пунктове, отдалечени с десетки километри от София, Столичната пожарна команда се натоварва с една още по-тежка и отговорна спасителна задача, тъй като трябва да защищава срещу пожар и нови далечни обекти само с оня личен и технически състав, който е едва достатъчен дори за София. Още повече, защото присъединените селища в пожарно отношение са изостанали много назадъ Само Княжевската община разполага с автомобилна помпа-водоноска, а всички останали села имат само носими или возими ръчни помпи.

Един от проектите на Столичната община предвижда построяване една нова пожарна казарма и гараж на шосето между Княжево и Бояна, в която казарма-клон ще дежурят постоянно определено число пожарникари, готови да се притекат в помощ на околните села преди пристигане на централната команда. 

Освен отличната подготовка, която имат по пожарното дело, пожарникарите на Столичната пожарна команда са подготвени и по газово дело. От 14 години вече целият пожарен персонал на командата се упражнява в употреба на противогазови уреди и маски, като по тоя начин кръгът на неговата спасителна дейност се разширява и вън от рамките на пожарогасенето. Всички пожарникари са снабдени с газови маски, а, освен това, командата разполага и с два пълни комплекта азбестови костюми, които дават възможност, при нужда, да се прониква до обекти, недостжпни за останалите спасители. Ежеседмично се водят учения с газови маски при пълно бойно снаряжение.

Газовият отряд на Столичната пожарна команда

Вътрешният ред както при Централата, така и в клоновете, за пожарникарския персонал е един и същ. Ставане в 6 часа. До 8 часа измиване и закуска. През това време се извършва и едночасовата работа по почистване колите. От 8 до 9 часа пожарникарите се разделят на групи за почистване помещенията. От 9 часа почват упражненията в пасивна гимнастика, строй или практически упражнения с пожарните уреди. В единадесет часа се дава половинчасова почивка, а в единадесет и половина започва обедът. От дванадесет до два часа всички почиват. От два до четири часа чистене помещенията, работа из работилниците и гаража. В пет и половина вечеря. В осем часа се произвежда проверка и след това пожарникарите се освобождават от всякаква работа. Тоя неизменен ежедневен ред се нарушава само от тревогите, при които първото задължение на всеки пожарникар е отиването му на определеното място при колата.

Със специална наредба Министерството на вътрешните работи и народното здраве определи за главна база на инвентара на отделението за Обществени грижи „Столичната пожарна команда“. Инвентарът се състои от санитарни коли, триосни товарни камиони, лодки, спасителни пояси, канджи, легла, тюфлеци, палатки и други, които се разпращат, съответно нуждите на пострадалото население, при големи обществени бедствия и катастрофи. За по-голямо улеснение и бързина при даване помощ на нуждаещото се население от тия материали, централното управление на Софийската пожарна команда, което, както вече казахме, е и инспекторат при Министерството на в. р. и н. здраве, изработи план за разпределение и разпращане тоя помощен инвентар в няколко района из крайните области на страната.

Това деление съвпада с административното деление на България и по тоя начин пожарните команди в областните градове станаха второстепенни инвентарни бази за съхранение на тоя помощен материал.

Командирите на тия команди, представляващи областни пожарни ръководители, бяха задължени да се грижат както за съхранение и поддържане поверения им инвентар, така и за неговото навременно разпращане при нужда в пунктовете, засегнати от някаква катастрофа или масово обществено бедствие. При всички подобни случаи областните пожарни ръководители донасят с рапорти или телеграфически на инспектора в София, Захарчук, за движението и състоянието на поверения им инвентар.

По тоя начин, за нуждите на Софийската област от тоя помощен инвентар останаха в гаражите на Столичната пожарна команда четири триосни камиона система „Щаер“, една пътнишка триосна кола от същата система, две автомобилни линейки „Fiat“ и четири нови автомобилни линейки „Fenomen“. Освен тях, в разните клонове са разпратени лодки, канджи, палатки, легла, тюфлеци, спасителни пояси и пр. за даване първа и бърза помощ при обществени бедствия.