30.11.2015 г.

София в миналото, настоящето и бъдещето (1932 г.), част 2


Днес представяме втора част на специалния брой на популярното илюстровано списание "Нива" от 1932 г., посветен изцяло на българската столица София. Списанието прави преглед на историята на града през различни периоди, описва настоящето й и хвърля поглед към бъдещето. Ще публикуваме всички материали в няколко поредни публикации, като спазваме тяхната поредност и ги разделим по хронологичен принцип. Вижте също и първатрета, четвърта и пета част.


СОФИЯ ПРЕЗ ТУРСКО ВРЕМЕ

По проф. Й. Иванов



София и през турско време имала важно положение. Тя станала седалище на румелийския бейлербей, под чиято власт се намирал целият току-речи Балкански полуостров — от Дунав до Бяло море, от Черно море до Адриатическо, с изключение на Цариград, Одрин и Босна. В 1864 г., обаче, вследствие на редица обстоятелства, при новото административно деление и при образуването на Дунавския вилает (Туна вилаети), София попаднала, като санджакски град под Русе. В това си положение била заварена при освобождението на България.

Петвековното турско владичество наложило неминуемо своя особен мохамедано-турски печат на средновековния християнски и български Средец.

Промените засегнали изгледа на града, неговите улица и сгради, както и състава и начина на живота на населението му.

Турска София е била без стени; само през първите векове на турското владение се е пазел още един замък, вероятно част от цитаделата около Св. София. Много по-късно, едва в 1829 г. градът бил опасан с един ров (хендек), който до неотколе личеше, особено извън югозападните махали.

През онова време, чужди пътешественици описват София като доста голям град, с къщи повече от дъски и глина и твърде малко от камък. Покривите били от дъски. Улиците били без калдъръм, с много кал в дъждовно време. Някои къщи, казва Дерншвам (1553— 1555 г.) приличали на кочини. По-големи и угледни били само някои пашовски и бейски домове. Но затова пък обществените сгради били големи каменни и тухлени постройки и обръщали вниманието на пътешествениците. Особено се изтъкват някои от кервансараите, джамиите, баните и Св. София, обърната в джамия през XVI в.


Градът не се променил много през XIX в. За неговия ориенталско-турски вид в 1814 г. говори икономистът Бланки: „Скоро, казва той, се показаха доста далече минаретата на София, после къщите с червените си покриви, обиколени с градини, и най-сетне вътрешността на града, мръсна и вонеща, въпреки чешмите и вековните дървета. Постройките са дървени. Току-речи, всички улици са закрити със зелени лозници или със сух храсталак, за предпазване от палещото слънце, подобно на африкански улици. Оживлението из улиците е доста голямо. Ние срещнахме голямо натрупване на хора из пазарите, кафенетата и около градските чешми. Жители има повече от 20,000 души“.

При превземане на София от турците населението на града е било главно българско, но после взели предимство турците. През XVI в. българите имали 12 църкви и толкова свещеници, с две училища, ала през следния XVII в. църквите им останали само 5. Според турски източници, през XVII в. български къщи в София имало 2,200, т. е. около 10,000 души население. Българите се поумножили през XVIII и XIX в. с прииждане на селяни в града.

В София евреите се появили през XVI в. и в 1578 г, Герлах ги изчислява до 300 души. След това дошли през Солун испански евреи и в 1680 те наброявали 2000 души. Дубровничаните изгубили влияние и тяхната търговия преминала у евреите. Арменци и цигани съъщо си имали свои общини.

В 1469 г., в София станало, рядко за онова робско време, едно българско религиозно тържество, което заслужава да се помене. Тогава, с позволението на султана, били пренесени останките на Св. Иван Рилски от Търново във възобновения Рилски монастир. На връщане от Търново, рилци, заедно с тялото на светеца, престояли в София една седмица. Тялото на Св. Ивана било положено на одър в тогавашната митрополитска църква Св. Георги, дето стояли и мощите на сръбския крал Милутина, пренесени по-късно, през XVIII в. в църквата Св. Неделя. От там, тялото в нов ковчег от негниещо дърво, при голяма тържественост, се отправило за Рилския монастир.


През XIX в. в София станали две големи земетресения или, както ги зоват софийските летописци „тресавици“, едното на 1818 г., друго на 1858 г. При първата тресавица, чиито трусове се повтаряли от Гергьовден до Мала Богородица, се съборили много къщи и джамии, изврели изобилни топли и студени води, които, обаче, пак спрели след няколко месеци. Тогава се съборила апсидата (олтарната изданка) на Св. София. При втората тресавица, на 1858 г., попадали викалата (минаретата) на някои джамии, джамията в махалата Куру-чешме се съборила цяла, а на Св. София паднал притворът (нартиката) и викалото, като затрупало двете деца на джамийския мютевелия. Българското население гледало на тая злополука като знак на Божие наказание, защото по-рано мютевелията си бил градил баня от развалините на олтарната част на църквата. Св. София, която подир първата катастрофа в 1818 г. служела за войнишка джамия, след второто в 1858 г., била съвсем напусната.



ФИЗИОНОМИЯТА НА СОФИЯ ПРЕЗ РАЗНИ ВРЕМЕНА

Ами Буе, който посетил София в 1837 г. пише: „Вътрешността на града не отговаря на външния изглед; личи си, че е много пострадал. Старата ограда от стени е почти изчезнала, улиците са криви и ужасният им калдаръм е пълен с дупки и кал, тротуарите са така повредени, че трябва да се внимава много, кога ходи човек по тях. Няколко големи площади са покрити с огромни купища смет, трупан, може би, повече от един век насам. Пазарът се състои от тесни улички, покрити и смрадливи.“

След 34 години, когато Феликс Каниц посетил София в 1871 г., покривите на пазаря били махнати, направени били дори опити да се разширят някои улици, по които имало по-голямо движение. Най-главни били улиците, които се явяват като продължение на главните пътища, които свършвали в София, между банята и двореца. Те били Нишкият път с Чукурската врата, Берковският с Куршумлийската врата, Старопланинският или Орханийският път с Чауш-пашовата врата, Кюстендилският или Македонският път с Алкаларската врата.

Портите не представлявали никакакъв архитектурен или исторически интерес.


Град София преди 50 години заемал малко пространство, той се простирал на юг до днешната улица Гургулят, на север само пръснатите малки Банишор-махала, Драс-махала и циганска махала, се разтилали отвъд Владайска река; на изток само по булевард Дондуков, градът е продължавал до днешната улица Дунав и южно от Цар Освободител до площада пред Народното събрание; на запад градът е отивал само до бул. Хр. Ботев. Всичко наоколо било ливади, бостани, непроходими блата в кишево време и гробища.

Подир освобождението, значи само след десетина години, София, която станала столица на България, изглеждала по-лошо като град отколкото във времето на Ами Буе и Каница.

Ето как проф. Иречек е описал София от това време.

Запустелите джамии, полусъборените кервансараи, разните ново изгорени сгради, пространните турски гробища и лошият изглед на многото преправени или привременни правителствени сгради, правеха тъжно впечатление. Южната част беше съвършено пуста; тамошните турски граждани през време на войната избягали, а руските войници извадели от напуснатите къщи всичкия дървен материял за отопление, тъй че глинестият остатък в скоро време се преобърна в развалини. Неравните купове от глина едвам показваха местоположението на някогашните къщи. В дъждовно време беше опасно да ходим насам, поради множеството отворени бунари между тревата и храсталака на някогашните дворове...


В кален зимен ден първото впечатление за всекиго, който е дошъл в София, в първите месеци от съществуването на княжество България, беше страшно. Всичко, улици, врати, прозорци, стрехи, се отличаваше със съвършен недостатък на равни черти в геометрическата им основа. Къщичките, повечето вехти, тясно слепени колиби, като че ще се съборят, прост конгломерат от дървени големи и малки рамки, напълнени с глина, а отвън не винаги варосани, при това неправилни малки прозорци и дървени мрежи, низки врати, които те карат да се наведеш, когато влизаш в тях, и керамидена стряха. Теренът на улиците беше или грапав калдаръм от твърди речни камъни, или само природна глина, която в дъждовно време умекваше и зимно време се обръщаше в бездънна кал с дълбоки гьолове. Известни краища с разляна вода по улиците напомняха почти на Венеция. За преминаване през калните улици на някои места са поставени големи издигнати плоски камъни, както в стария Помпей; който си ходеше ноще в къщи, трябваше добре да запомни тяхното местоположение. Най-лошата част на града е еврейската махала в самия негов център. От нейните тесни и вонещи улици с криви слепи улички без да щеш бързаш вън на чист въздух към съседната катедрална църква, чието място се познава по покритите с олово кубета“.


А ето как проф. Иширков рисува столицата в деня на нейното пет десетилетие.

„Сега, подир 50 години, град София, се изцяло промени досежно своята физиономия. Той е вече голям град, важно кръстопътище на железни линии, модерно планиран, с водопровод, с канализация, електрическо осветление и електрически трамваи. Наместо низките малки къщички, от които са останали сега, сгушени в градини, само няколко, се издигат големи яко зидани сгради. В средата на града изчезнаха къщите за живеене; около двореца, по Цар Освободител, ул. Александър I, Московска, Търговска, Леге се издигнаха големи сгради: църкви, Народното събрание, театърът, пощата, банки, здания на легации, на министерства, на клубове, на осигурителни дружества, на част от университета, на бюра и други. Около двореца се създаде „Сити“, както във всички големи градове. И това „Сити“ се разширява от ден на ден за сметка на къщите за живеене. София има вече и своето „корзо“ по булеварда Цар Освободител, дето надвечер се движат масово хиляди хора“.


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...