23.11.2015 г.

София в миналото, настоящето и бъдещето (1932 г.)



Днес представяме специален брой на популярното илюстровано списание "Нива" от 1932 г., посветен изцяло на българската столица София. Списанието прави преглед на историята на града през различни периоди, описва настоящето й и хвърля поглед към бъдещето. Ще публикуваме всички материали в няколко поредни публикации, като спазваме тяхната поредност и ги разделим по хронологичен принцип. Започваме със статиите за древната и средновековната история на столицата. Вижте също вторатретачетвърта и пета част.




ДРЕВНА СОФИЯ

По проф. Г. И. Кацаров

Град София лежи в Софийско поле, образувано от планините Витоша и Стара-планина, напоявано от Искър и неговите притоци. Най-първо, градът беше разположен между малките реки Перловска и Владайска, но после се разшири далеко на изток и запад.

София се създала около топлия минерален извор на градските бани изначало като село, което благодарение на своето естествено кръстопътище и особеностите на своето географско положение взема образа на град.

От кога датира селището на София, трудно може да се определи. По намерени край селището Курило разни глинени съдове с орнаменти, оръдия от кремък и камък, изглежда, че Софийската област е обитавана още от време на тъй наречената младокаменна епоха (неолит). Също са намерени разни находки от тая епоха в селището при с. Нови-хан, Горни-Богров и Челопечене. От следващия културен период — медната епоха (край на III хилядогодие пр. Хр.) са запазени малко остатъци: една кирко-мотика от мед е намерена при с. Кремиковци, друга при с. Буковец (Батулийска община). А три медни брадви са намерени в землището на село Сливница.

От ранно-желязната (халщатска епоха X—V в. пр. Хр.) произхождат две масивни бронзови гривни, едната намерена при Шарения мост в София, другата в с. Буковец.

Важни паметници от миналото на Софийско, представят могилите, които са пръснати по полето (особено източно от София) поединично или пък на малки и по-големи групи

Софийската покрайнина е била известна и на класическите писатели. Гръцкият историк Тукидид (V в. пр. Хр.) споменува Витоша с име Скомиос, а също и р. Искър (Оскиос); а Аристотел нарича тая планина Скомброс.

И Херодот, бащата на историята, споменува р. Искър (с име Скиос). В една сердикийска монета от Марк Аврелия е представено божеството на тая река, легнало, в десницата си държи тръстика, а лявата си ръка опира в делва. В друга монета от време на Каракала божеството е легнало на земята, с дясната си ръка държи класове, а десния си лакът опира върху повалена делва от която изтича вода.

Според Тукидида северно от Витоша живеяли трери и тилатеи. В 29 г. пр. Хр. в Софийско живеяли серди, а около Драгоман — мелди.

Борбите между тракийските племена в IV в. дали възможност на македонския цар Филип II да присъедини Тракия към Македония (341 г. пр. Хр.). През Софийско минал на връщане от дунавския си поход и Александър Велики.

След като Македония станала римска провинция (146 г. пр. Хр.) областите й били разделени на стратегии (воеводства) и тая на сердите образувала Сердика със седалище на управителя. Обаче, бъдещето си величие Сердика дължи на великия римски организатор император Траян, от когото градът получил и прякора Улпия Сердика.

От находки на паметници и основи на антични сгради, римският град Сердика е заемал главно средището на днешна София. Това се потвърждава и от новите находки при църквата Св. Спас, ул. Позитано до духовната академия, Св. Георги.

Още в римско време градът е бил ограден с крепостна стена, остатъци от които са описвани по-късно и една част съществува още в Лозенец.

За времето след Траяна няма специални известия за историята на Сердика, От следващите императори най-голяма заслуга за повдигане на Тракия и града Сердика имал Септими Север. Нов период в историята на Сердика почва от времето на Аврелиана (270—275 г.), който със своята енергия и военна способност успял да закрепи донякъде разклатените основи на римската империя. В 271 г. на път към Византия Аврелиян ще да е минал през Сердика. Тоя император разбрал, че силите на империята не били достатъчни да се прогонят варварите които били вече заели провинцията Дакия (част от днешна Трансилвания и Влашко); затова той решил да напусне тая провинция, като изселил живущите там римляни на юг от Дунава. Тук Аврелиян създал две нови провинции от области, откъснати от двете Мизии и Тракия, именно побрежна Дакия с главен град Рациария (Арчар) и вътрешна Дакия с главен град Сердика.



СРЕДНОВЕКОВНА СОФИЯ

По проф. Й. Иванов

През IV в. София достигнала до най-големия си напредък и благоденствие: Константин Велики, който бил родом от Ниш, искал да пренесе столицата си от Рим в Сердика, за която той казвал: „Моят Рим е Сердика“. Историкът Амиан Марцелин (IV в.) нарича Сердика „обширен и благороден град“; тук заседавал в 343 год. прочутият Сердикийски църковен събор, при участие на 170 епископи, дошли от всички краища на тогавашния християнски свят. Константин Велики сякъл в София златни монети.

Нахлуванията обаче, на готи и хуни през IV в. спрели блясъка на Сердика. След опленяването и изгарянето й от Атила (между 441 и 447 год.) тя не могла да дойде до първото си положение. Император Юстиниан I (527—565) възобновил разрушената й крепост, издигната била и величествена базилика „Св. София“. В началото на VII в. се пръснало известието за големия поход на славяни, анти и авари срещу Византия, като по-видните и знатни жители на Сердика, избягали в Солун. Часът на Сердика ударил в 809 г., когато тя паднала в ръцете на българския княз Крума.

Не дълго след Крума, при князете Пресиама и Бориса, заедно с включването на цяла току-речи Македония към България, Сердика останала в средището на българската държава. Към това време, ако не и по-рано, ще се отнася и преименуването на Сердика в Средец.

Гърците наричали обикновено града Триадица. Лъв Дякон го пише Тралица. Западните писатели го поменават с форми: Стралис, Астралис, Стралиция и пр. С българското си име (Средец) градът продължава да се зове до края на XIV в., когато за първи път, се явява третото име на града — София.

В 972 г. българският патриарх Дамиан преместил седалището си в Средец. Още тогава Средец се смятал за българска столица. Гърците при императора Васили Българоубиец, след дълги войни завладели Средец. Но византийското владичество не докарало успокоение в средешката област; то било съпроводено с възстания, нахлувания на външни народи, войни, грабежи и бедствия. Към това време спада голямото българско възстание в Ниш, Скопие и цяла Македония (1040 г.). Средешката област също се дигнала. Тогава Бояна (Боянос) се считал за укрепен български град, който бил превзет от император Кир Михаил (1034—1041), а това повлякло и падането на Средец. На осмата година подир това възстание, т. е. в 1048 г., България била опустошена от нашествието на 80,000 печенеги. Средешката област станала театър на ожесточени сбивания и грабежи, особено около Витоша и Велбужд (Кюстендил). Друго нахлуване на печенегите станало в 1078 г. в което българското население в Средешко, заедно с павликяните и богомилите в Тракия, взели страната на печенегите, против омразната гръцка власт. Павликянският войвода Лека убил гръцкия владика в Средец, Михаила, задето наговарял народа да не се бунтува. Един век след това, в 1183 г., в Средешко нахлули съюзените маджари и сърби. Градът бил ограбен и стените му съсипани. Маджарите задигнали от Средецъ и мощите на св. Ивана Рилски и ги пренесли в своя град Остергом (Гран), на Дунава, отдето по-късно гърците, за да предразположат българското софийско население (Асен и Петър били вече възстанали!), издействували от маджарите да върнат останките на българския светец.

Средец трябвало да понесе преминаването през него и на гладните кръстоносци на Фридрих Барбаруса, който настъпвал във Византия.

На 1194 г. Асен превзел Средец и го присъединил към новоосвободена България. За да издигне достолепието на новата столица, Търново, Асен пренесъл (1195 г.) тялото на Св. Ивана Рилски от Средец на Трапезица, дето бил издигнат и храм на името на българския светител.

Като влязъл в пределите на второто българско царство, Средец пак процъфтял в мир и напредък нещо цели двеста години, дори до идването на турците. Положението на Св. София, на най-високото място на средешката цитадела (вътрешната крепост), както тя е изобразена и на една от най-старите снимки от първите векове на турската епоха, ще да е спомогнало, щото с нейното име да се нарича не само околната махала, но, по-късно и целия град — град София. Така е наречен Средец най-напред в цар Шишмановата грамота, дадена на Драгалевския монастир в подножието на Витоша. И в една дубровнишка бележка от 1376 г. градът носи новото си име Sophуа. Това име на града взело превес през турската епоха над старото име Средец, което останало да се употребява само в някои български книжовни произведения.

Когато в 1371 г. умрял цар Иван Александър, между синовете му Срацимира и Шишмана се подигнала разпра, кому да принадлежи Средец. Срацимир дори сполучил да заеме града, но Шишман го отвоювал и присъединил към търновското царство. Тия братски раздори улеснили бързото разлагане на българската държава и падане на София под турците.

София паднала под турска власт според едни известия, в 1382 г., а според други, в 1386 г.

Страшната крепост на София била голяма като цариградската и околовръст имала 47,000 крачки. Тя имала 27 врати, 1700 кули и 70,000 зъбци. Сегашна София е като махала на старата и е разположена в ъгъла на крепостта.


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...