16.08.2017 г.

Какво четяха децата на Стара София


"Къща без книги е като стая без прозорци."
Хайнрих Ман

  Какво четяха децата на Стара София

Крикор Асланян

Казват, че най-добрият приятел на човека е кучето. Аз бих го поставил на второ място.

За мен най-добрия приятел на Човека е Книгата!

Любимата може да те напусне, съпругът или съпругата да ти изневери, приятел може да те предаде, даже кучето ти може да те ухапе, но Книгата никога няма да ти изневери, да те предаде или ухапе. Книгата е един прозорец към света и с всяка следваща пред теб се отваря още един прозорец.

Научих се да чета на 6 годинки. Първата  ми книга беше приказка за едно куче. Мисля, че се казваше Мурджо. Преостете ми, ако греша, но беше много отдавна. Малка книжка с твърди корици, която ме покори за цял живот. От този момент не ме интересуваха играчките. За всички празници - Нова година, имен или рожден ден, исках да ми подаряват само и единствено книги.

В началото бяха приказките на Ангел Каралийчев, Ран Босилек, Асен Босев, Братя Грим, Андерсен и Шарл Перо и много други майстори на детските приказки запълваха с години малката ми библиотечка. Малко по малко тя порасна, забогатя, но не остаря.

Сборници с детски приказки - “Приказки от цял свят”, “Български детски приказки”, “Дядо разказва” и  много, много  други, ни пренасяха ежедневно в разни чудни, непознати светове. В тях Доброто винаги побеждаваше, трудолюбието се възнаграждаваше, Юнакът беше възхваляван, умът възтържествуваше, а скромността беше украса на Човека. Само злите магьосници,  вещиците, триглавите змейове и лошите  великани умираха.

Гълтахме страница след страница, изживявайки заедно с Кай и Герда приключенията им в “Снежната кралица”. Възхищавахме се от остроумието и находчивоста на Котарака в чизми, бяхме съпричастни със съдбата на Хензел и Гретел, треперехме от лошия Вълк, който искаше да изяде  Червената шапчица и с облекчение  и благодарност посрещахме Ловеца-спасител.

Не знам какви са вълененията на днешните деца, държейки “таблет” в ръчичките си, но ние и днес се вълнуваме, препрочитайки за N-ти път “Без дом” на френския писател Хектор Мало. Със сълзи на очи четяхме приключенията на малкия Реми, на дядо Виталис и трупата му, състояща се от кученцето Капи и маймунката Добродушко.

Децата от моето поколение четяхме много. Книгите бяха неразделна част от живота ни. Четяхме, споделяхме, коментирахме героите и събитията от прочетените книги. Вживявахме се в любимите ни герои и в игрите взимахме техните имена.

Силно впечателен от книгата на Едгар Барроуз “Тарзан - господарят  на джунглата" и особено след появата на американския актьор Джони Вайсмюлер в ролята на Тарзан, изцяло бях погълнат от този литературен и филмов герой и в игрите бях Тарзан - детето, отгледано от стадо африкански маймуни. Пантерата Чита, бялата красавица Джейн бяха мои приятели. Панчо, приятелче от махалата, беше граф Венгтимилиа от “Червеният корсар”, а братовчедка ми - Графиня Монтелимар.

След периода на приказките, настъпи ерата на приключенските романи. Вече бяхме поотраснали и ни се искаше да пътуваме малко по-далече от Страната на чудесата, където ни беше завела Алиса на Луис Карол. Особено на нас, момчетата, ни се искаше нещо по-войнствено от “Двойната Лотхен”, “Хвърчащата класна стая” на Ерих Кестнер и “Дневникът на един ученик”.

Дивият Запад се разкри пред нас с цялата си дива прелест - прериите на Аризона, Скалистите планини, където властваше мечката гризли, керемидено-червените скали на каньоните в Юта, които сякаш се отразяваха на лицата на индиянците от племената навахо, апахи и техните смъртни врагове команчите.

Благодарение на един немец на име Карл Май, който никога не беше стъпвал на Американския континент, ние се запознавахме с тази далечна страна и бяхме свидетели на битките между бели и червенокожи. Мечтаехме да сме Поразяващата ръка (Олд Шетърхенд), или Огнената ръка (Олд Файерхенд), приятели на вожда на апахите Винету, за да търсим заедно “Съкровището на Сребърното езеро”. Карл Май имаше и няколко романа, чието действие се развиваше в Близкия Изток - “През пустинята” и “Дивият Кюрдистан”, където главен герой пак беше Поразяващата ръка, но вече с друго име.  Когато най-после се появиха филми по тези романи, вече бяхме големи и те не ни развълнуваха силно. Бяхме вече преминали към друга литература. Но за нея ще поговорим след малко. Предстоят ни незабравими приключения с героите на Майн Рид, Емилио Салгари, Фенимор Купър и др.

След “Квартеронка”, “Конникът без глава” и “Ловци на скалпове” участвахме в боевете при крепоста  Шамбли - Канада.

Фенимор Купър описва с точността на швейцарски часовник битката между англичани и французи, отвличането на двете дъщери на английски командир и спасяването им от Ястребово око (последният мохикан). В действителност той не е последният член на това войствено и гордо племе - мохавките или мохиканите. Те и до ден днешен живеят в резервата Канаваке, близо до Монтреал, както и в резервата на Ока, край бреговете на река Хъдзън, на около 30-40 км. от Монтреал. Мохавките са част от Петте нации - индиански племена, населявали бреговете на величествената река Свети Лаврентий. Тези племена са били вражески настроени спрямо французите и са помагали на англичаните при завземането на териториите на Нова Франция (днес провинция Квебек в Канада)
         
“Стас и Нели” на Х. Сенкевич, незабравимите научно-фантастични романи на Жул Верн - “Капитан Немо”, “Пътешествие около света за 80 дни”, “Децата на капитан Грант” и десетки други романи на този велик френски писател, описал като фантастика много от днешните технически постижения, още век преди да бъдат реализирани. Неимоверно интересните романи на българския му колега Емил Коралов ни вълнуваха не по-малко от романите на Ж. Верн. Интересно дали днес нашите деца и внуци са чували за този талантлив български писател.

“Гъливер в страната ла лилипутите” на Джонатан Суифт беше сред предпочитаните четива сред децата от моето поколение.

Когато днес четем по вестницита за сомалийските пирати, не чувстваме никаква романтика в техните действия. Чист бандитизъм! Пиратите в романите на Емилио Салгари бяха съвсем други. И те грабеха, плячкосваха, пленяваха и искаха откуп, но го вършеха с “благородна” цел. Откровено казано, може би отминалите години са обгърнали действията на "Черният пират", на "Червеният  корсар", "Сандокан" и на “Синът на червения пират” и другите пиратски романи от миналото с някаква романтична аура, която в действителност съществува само в нашето юношеско въображение.

Когато отидете в Лондон, посетете Уестмистърското абатство и вероятно ще ви направи впечатление огромният брой адмирали на Кралството, погребани там като велики хора. Някои от тях са били пирати, които давали част от плячката от ограбените и потопени френски, испански, италиански и други вражески на Англия кораби на Краля и той ги е издигал в адмиралски чин. Титлите са безплатни! Освен това тези пирати-адмирали, при нужда, са се ползвали от закрилата на Кралския военен флот.

Криминалета наричахме романи като “Знакът на четиримата”, “Баскервилското куче” и др. Авторът Конан Дойл беше търсен и много четен. Неговите герои Шерлок Холмс и Д-р Уотсън бяха любими на много поколения софийски юноши и младежи. Пък и по-възрастните не се отказваха от тези изключително забавни романи.

Всяка седмица някакво издателство пускаше на пазара мини криминалета от Е. Брин. В тези мини романчета действието се развиваше в мъглата на Лондон или някой друг тайнствен град в Западна Европа. Едва след 1944 година се разбра (от широката маса читатели), че под този псевдоним се крият българските писатели Спас Икономов и Павел Вежинов. Книжлетата бяха голям формат, но много тънки - 20-тина страници. Учебникът ми по география беше много голям формат и аз скришом четях тези криминалета, симулирайки учене на урока по география.

С появата на младежките пъпки в нас заговори желанието за близост с момичетата. Теми като любов и секс бяха табу в семействата ни, трябваше да получим информация от литературата, най-вече от художествената. До друга нямахме достъп. А и в училище на такива теми не се говореше. Появиха се романи като “Капитан Драйфус”, “Мъртвите сибирски полета”, “Любов, страдание и лудост”, “Аз искам” и други. Предавахме си ги един на друг и тайно поглъщахме съдържанието им.

Няколко думи за първия български писател на еротични романи. Под псевдонима Славе Езеров се крие Слави Битраков роден в Скопие през 1906г. и починал в  София на 7 декември 1972 г. Неговият роман “Видение край синьото езеро” за три години претърпява шест издания. Именно този роман загина в пернишката ни печка, когато баща ми ме хвана да го чета под юргана с фенерче в ръка. След септември 1944 г. неговите романи са обявени за порнография и той е принуден да работи в областа на хумора, и то успешно.

Когато ни попадна книгата “Половият въпрос” на Август Форел, популярно научно представяне на секса, четяхме жадни да опознаем един съвсем нов свят.

С книги се снабдявахме от книжарници и букинисти, но основно чрез предаване от ръка на ръка между приятели. Книгообменът беше основна форма на достъп до нови интересни книги.

В заключение мога да кажа едно - четяхме много, книгите бяха наши най-верни приятели и такива си останаха за цял живот.


12.08.2017 г.

Карта на София с Подуени от 1907 г.


Добавихме нова карта на София към колекцията с исторически планове на столицата. Този път става дума за карта от 1907 г., която представя София със село Подуене, присъединено през 1891 г. към чертите на града.


За голям размер натиснете тук


Вижте също: 
План на София от 1935 г.

8.08.2017 г.

Детски играчки и игри в Стара София


Крикор Асланян

Можете ли да си представите живота без игри и без играчки? Според мен е невъзможно. Малки и големи се стремят да имат все нови и още по-нови играчки. Понякога струващи безумно скъпо.

Игрите и играчките съпътстват човека през целия му живот. Естествено, през различните етапи на развитието му, т. е. в различните възрасти, игрите, както и играчките ни, се различават коренно. Възрастните не играят “Ринги, ринги рае” или “Пускам, пускам, кърпа", както и децата не играят покер или “Шегите на Амура”. Всяка възраст си има свои игри и свои играчки.

В епохата на компютрите на първо място се класират електронните игри и игри по интернет. Днес можете да поиграете шах, табла или бридж с китайци, японци или с братовчед си от Ню Йорк, без да напускате стаята си. А като вземете лаптопа, със същите партньори или противници можете да  играете любимата си игра в парка или на двора на вилата, даже в някое кафене.

Първите ни играчки са дрънкалките. Те привличат вниманието на пеленачето, макар и движени от някой възрастен - майка, баща, баба, дядо или по-голям брат или сестра. Но когато бебето се научи да държи тази първа своя играчка, трудно можете да му я отнемете. Стиска здраво и не я пуска. В моето детство тези дрънкалки бяха направени от целулоид. С появата на пластмасата разнобразието на бебешки играчки се разшири чувствително.

Ако трябва да направя класация на играчките, без никакво колебание, на първо място бих поставил ТОПКАТА. Тя е играчка номер 1 за всички времена и на петте континента. Топката е царицата на играчките! Гумена или кожена, с плондир или плътна, целулоидна или даже парцалена, топката е най-желаната, най-търсената играчка, защото с нея може да се играят множество колективни игри. Народна топка, футбол, виенска, волейбол, баскетбол, ръчна топка (хандбал), пинг-понг, тенис. Можем да добавим още хокей на трева, поло, водна топка, билярд, моникс, и т. н. и т. н.
       
Преди войната в София имаше множество магазини за детски играчки. По ул. "Пиротска", ул. "Алабин" и ул. "Търговска", в Пасажа "Св. Никола", по бул. "Мария Луиза", “Солунска” или “Царица Йоанна”, можехте да намерите десетки магазини за детски играчки. Асортиментът беше богат. За момичетата на първо място бяха куклите с цялото им разнообразие. Малки и големи, голи или облечени, дървени, гумени или целулоидни. Някои “заспиваха”, т. е. си затваряха очите при накланяне, имаше и говорящи. Те издаваха звук, напомнящ думичката “мама”. Имаше комплектчета с мини дрънкалки, биберони за хранене на куклите, дрешки за тяхото преобличане и т.н.

Момичетата обичаха да играят с мини готварски “печки”, разни кутийки за храни и подправки, тенджерки и тигани, шишенца с надпис “олио” или “оцет”, а на шишенцето за зехтин пишеше “дървено масло”.

С игрите си момичетата се готвеха за бъдещи майки и домакини, и хич не предполагаха, че ще станат тъкачки и стругарки в завода. Съпрузите им не получаваха достатъчно за да издържат семейството и се налагаше майките да оставят децата в детската градина на грижите на “лелките”, а сами да работят в шивашката кооперация или в ЗММ, за да допълват семейния бюджет до необходимия минимум. Девизът беше “Който не работи, не трябва да яде!”.

На ул. "Княгиня Клементина", срещу Народната банка, имаше голям магазин за детски играчки (по-късно представителен магазин на Българска фотография). На витрината имаше прекрасен влак, състоящ се от локомотив, тендер за въглища и три пътнически вагона, който се движеше по релси. Задвижваше се от пружина, която се навиваше с ключе, като много други играчки.

Всеки път, когато с родителите си минавах покрай това влакче, ми потичаха лигите и исках да ми го купят.  Не беше евтино, но  много исках да го имам. Накрая склониха да ми го купят при условие, че няма да плача цял един месец (явно съм бил голям ревльо).

Обещах и зачаках да мине месецът. Броях дните, а те се нижеха бавно, със скорост 24 часа в ден. Стисках зъби и не плачех. Но един прекрасен ден прищипах пръстчето си между прозорците. Свитки изскочиха от очите ми и от нетърпимата болка не издържах и заплаках. Обхвана ме ужасен страх, че мечтаният влак ще си остане мечта завинаги. Естествено, татко беше на работа и мама не скри моя плач, но каза, че било “форс мажорна” ситуация и случаят не беше взет под внимание.

Купиха ми влакчето! Колко радост, какво щастие за едно дете да има мечтаната играчка. Лягах и ставах с това влакче, водех всички деца вкъщи, за да си играеме с него и накрая го развалих. Разглобих го, за да го поправя, но така и не успях, въпреки че завърших механо-техникум - влакчето остана повредено дълги години, докато накрая го изхвърлих. Бях вече на 20 години.

Кубчетата бяха друга любима играчка на децата от моето поколение. В дървена или картонена кутия (според цената) имаше 12 дървени кубчета със страна около 4-4,5 см. Три хоризонтални реда и 4 вертикални. Всички страни бяха облепени с част от цветна картинка. В кутията имаше и 4 листа със съответната картинка и детето трябваше да нареди кубчетата така, че да се получи същата картинка. След това кубчетата се разбъркваха отново и се нареждаше следващата картинка. Нещо като съвременен пъзел, спомагащ развитието на детското въображение.

Голяма страст на момчетата беше колекционирането на “оловни войници”. Бяха десетки, а може би и стотици видове - пехотинци, кавалеристи, артилеристи, гвардейци, знаменосци, танкисти, стрелци, залегнали, “на нож” или “бой с приклади” и други, и други. Колекционирахме, разменяхме, ако имахме повече от 1 от вид, нареждахме ги в боен ред готови за атака и т. н. Въобще играехме на войници и война, но нямахме представа какво нещастие са войните за човечеството и цивилизацията.

До 1944 год. имаше голям внос на детски играчки от Германия. Самолетчета, които правеха лупинги, танкове, оръдия, пушки, шмайзери и пистолети. Много играчки имаха пружинен механизъм, който се навиваше с ключе и играчката правеше разни движение. Срещу храните и кожусите за германската армия сме внасяли играчки за бъдещите строители на социализма. Парадокс, нали?

За малко да забравя една от най-любимите играчки - люлеещо се конче, което яздехме и пришпорвахме до припадък. Но кончетата, макар и от дърво, бяха издържливи и красиво боядисани. От двете страни на главата имаха две дървени дръжки, за които се държахме, докато ги пришпорвахме из прериите на Аризона. Колко много деца са снимани на тези люлеещи се кончета.

Игра с пясък беше друго любимо занимание. За целта ни купуваха кофичка и лопатка и правейки пясъчни кофички, разни къщи, дворци и замъци, прекарвахме часове в пясъчника, обграден с ниска дървена оградка. На морския бряг беше още по-интерсно, защото мокрият пясък даваше възможност да се изградят крепости с кули, охранителни ровове и бойници. Радвахме им се, докато някоя по-силна вълна отнасе нашия замък към вътрешността на морето. Аз бях от малкото щастливци, защото всяка пролет дядо ми правеше кофичка, лопатка и гребло, с които играех на двора - копаех, ринех, садях и т. н.

Днешните деца, седнали пред “нинтендото” или таблета, не са и чували за “ашици”, “коняци”, за топчета-биячи и “американчета”. Всеко дете в махалата имаше цяла торба с ашици, 1-2 “коняка” (по-голям ашик, изтъркан отгоре и отдолу, за да стане плосък и се пързаля по циментова или мозаична повърхност. А майсторите в тази игра умееха да движат “коняка” и по земя. Нареждахме “мизата” (всеки участващ слагаше един ашик) в пенала (правоъгълник, начертан с тебешир или остър предмет), отмервахме необходимото разстояние и плъзгахме подред своите биячи “коняци” към пенала. Колкото ашика избиехме, те ставаха наши - печалба. А какво е ашик? Това е коленната става на агнето, които най-старателно събирахме, изчиствахме, сушахме и, ако са големи (от някой як овен) ги превръщахме в “коняк” (ударението пада върху буквата “О”).

Занимателна и полезна играчка бяха “конструкторите”. Метални пластинки с различни дължини и форми и множество дупки, колела с главина, оси, винтове и гайки, позволяваха на детето да реализира предметите, показани на картинките или да изработи своя конструкция, плод на собствената му техническа фантазия. Различни по обем “конструктори” бяха предназначени за деца според възрастта. Това беше “Лего”-то на нашето поколение. Домино, “Не се сърди, човече”, шах и други игри ни забавляваха в свободното от училище време.


Естествено, разнобразието на играчките беше много по-голямо от описаното от мен, но е време да премина към “игрите”, които бяха по-интересни и се играеха от цяла група деца. Това ни караше да се учим на колективност, да печелим, ценим и уважаваме приятели. Да се учим да побеждаваме и губим с еднакво достойнство. Разбира се, не всичко минаваше гладко, имаше сръдни, караници, даже понякога размяна на юмручета. Но само след минути всичко се забравяше и отново бяхме приятели. Такива си останахме и до днес.

Още съвсем малки се научихме да играем на “жмичка”- криеница. По жребий един от нас определяхме като “търсач”, а всички останали се криеха.  Навярно ще ви бъде интересно как се провеждаше жребия. Ето как. Нареждахме се в кръг и един от нас с пръст посочваше участниците рецитирайки следното:

Алабаланица, турска паница,
Ей гиди Ванчо, наш капитанЧО! 

Този, при когото се паднеше сричката “ЧО”, излизаше от кръга. По този начин последователно всички излизаха от кръга, последният останал беше “търсачът”. Той заставаше с лице към стена със затворени очи и броеше до десет. Ние се криехме кой къде може, а “търсачът" трябваше да ни намери. Първият намерен беше следващият  “търсач".

“Гоненица”- пак по жребий един гонеше да докосне бягащите. Щом докоснеше участник в играта, този излизаше от играта, докато бъде хванат и последният.

“Пускам, пускам кърпа”, Кральо Портальо”. “Влакче”, “Бели пеперудки” и много други игри запълваха времето ни, особено през дългите летни дни, когато бяхме във ваканция.

“Влакче” се играеше така: участващите се нареждаха в кръг, а в средата един от нас обикаляше в кръга, заставаше по избор пред някого и започваше да пее:

Виждам те, гледам те,
С теб играя аз, дете,
Ако искаш заповядай,
да направим влакчето!

Обръщаше се с гръб и избраното дете тръгваше след него, хванал се за кръста му. Спираха пред следвашото дете и така, докато всички участници се наредят един зад друг и образуват влакчето.

 “Ринги, ринги рае”. Тази игра имаше много странни думи. Всички хванати за ръце, като хоро, обикаляхме и пеехме:

Ринги, ринги рае
Наш петел играе
Чужд петел го гони
За кило бонбони.Чуш!

и всички клякахме.

"Стражари и апаши" също беше любима игра. Обикновено я играехме само момчета, но понякога се включваха и някои момичета. Моята братовчедка Марияна играеше с нас не само на стражари и апаши, но с успех играеше и футбол и виенска, на “ашици” и топчета. След 1944 г. "Стражари и апаши" беше заменена с партизани и полицаи, или германци и съветски маршали. Имахме си и песничка:

Кукувица кука, Хитлер на боклука.
Славейчето пее, Сталин да живее!

Ха кажете, че сме били политически неграмотни!

“Томбола” беше игра с картони с цифри и пулове, които лежаха в една торба и последователно се теглеха и обявяваха номерата на изтеглените пулове. Днес тази игра се казва “Бинго” и се играе масово в цял свят.

За нас, момчетата, най-любима игра беше да играем мач (хайде да направим мачле), т. е. футбол. Събирахме се 7 и повече деца, разделяхме се на два тима и започвахме безкрайни мачлета. Терен ни бяха малките улички с бетонова настилка. Слагахме 2 тухли или по-големи камъни, за да определим границите на вратите и започвахме. Обикновено двамата най-добри заемаха капитанските роли и по ред си избираха играчи.

При малък брой деца играехме “Виенска” - там нямаше съприкосновение с противника, всеки риташе от там, където противникът е изпратил топката, а врата беше цялото платно на улицата. "Виенска" най-добре се играеше от 2 тима по двама души.

Непосредствено след войната гумени топки нямаше. Бяхме принудени да си правим парцалени и да играем с тях. Натъпквахме един чорап с парцали, придавахме му кръгла форма и отгоре обвивахме с копринени дамски чорапи. Стараехме се те да бъдат максимално твърди, за да отскачат добре и да имат форма най-близка до кълбовидната. Сред моите приятели най-голям майстор на “парцалките” беше Станислав Бостанов (Чави). Когато от някъде ми донесоха гумена топка, на нашата улица настъпи необикновен празник и веднага бяха счупени 1-2 прозореца. С парцалките такъв проблем не съществуваше.

Народна топка се играеше само с футболна топка и затова тя влезе в репертоара ни по-късно. Същото беше и с волейбола.

От махленските футболни мачове, се раждаха и звезди на българския футбол - Димо Печеников в “Левски”, Чоко Василев в Славия и много други.

Моля за коментар! Поправки, добавки са допустими! :)


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...